Джон Гришам - Кралят на исковете

Ако изобщо някога се бе чувствал привлечен от кариерата на обществен защитник, Клей Картър отдавна вече не помнеше защо. След седмица щяха да се навършат пет години от назначението му в СОЗ — юбилей, който се надяваше да мине незабелязано, без церемонии и, за предпочитане, без изобщо някой да се сети за него. На трийсет и една години Клей Картър вече беше напълно изхабен, сврян в кабинет, който се срамуваше да покаже на приятелите си, търсещ изход, който водеше незнайно къде. А сега изведнъж се бе оказал затиснат от поредното безсмислено дело за убийство, което с всяка минута му тежеше все повече.

В асансьора той се наруга мислено, задето толкова глупаво се бе оставил да му го нахлузят на шията. Беше направил типичната грешка на новобранеца, а би трябвало след пет години да е достатъчно опитен, за да избегне подобен капан, особено при такива ясни обстоятелства. Е, сега вече напускам, зарече се за пореден път той — клетва, която си повтаряше всеки ден през последната година.

В кабината имаше още двама души: някаква секретарка, нарамила куп папки, и мъж на четирийсет и нещо, с бутикови черни джинси, черна тениска, черно кожено яке и ботуши от крокодилска кожа. В ръката си държеше вестник и си даваше вид, че чете през малките очила, закрепени на източения му изящен нос; всъщност изучаваше внимателно Клей, който не забелязваше нищо. Защо ли някой би проявил внимание към другиго в този асансьор в тази сграда?

Ако сетивата на Клей Картър бяха нащрек, ако не беше така улисан в мрачни мисли, той вероятно щеше да забележи, че господинът в асансьора е твърде добре облечен, за да е обвиняем, а същевременно твърде спортно, за да е адвокат. В ръцете си държеше само вестник, което също беше странно, тъй като съдебната зала беше всичко друго, но не и читалня. Така че въпросният господин нямаше вид нито на съдия, нито на обвиняем, нито на прокурор или на защитник, а Клей Картър така и не го забеляза.

В град като Вашингтон, където има 76 000 адвокати, много от тях съсредоточени в огромни юридически фирми на един хвърлей от Капитолия — все могъщи, богати сдружения, където най-способните сътрудници получават неприлично големи премии, най-глупавите конгресмени — изгодни лобистки сделки, а прочулите се с най-много победи в съдебната зала адвокати си имат собствени агенти; с други думи, в един град като Вашингтон СОЗ се намира някъде на долните етажи на правната йерархия. Или направо в мазето.

В СОЗ действително работят и адвокати, посветили живота си на защитата на бедните и онеправданите, за които тази професия не е просто стъпало към друга кариера. Колкото и мизерно да е заплащането, колкото и ограничен да е техният бюджет, те се радват на самотната независимост на своите усилия и на възможността да бъдат на страната на по-слабия.

Други обществени защитници си казват, че тази работа е временна, че тя представлява само досаден, но необходим период на обучение преди истинската кариера. Възможност да поизцапат ръцете си, да се научат да плуват в дълбокото, да видят, пипнат и свършат неща, за които никой млад юрист в голяма компания не е и чувал, докато един ден някоя истински далновидна фирма не ги възнагради за положените усилия. Огромен опит във водене на съдебни дела, неограничени лични познанства със съдии, съдебни чиновници и полицаи, способност за разпределяне на натоварването, умение да се справят и с най-трудния клиент — това са само някои от предимствата, които добре обученият обществен защитник може да предложи на бъдещия си работодател след няколко години, прекарани в СОЗ.

Там работеха осемдесет защитници, натъпкани на два задушни етажа в сградата на социалните служби на окръг Колумбия — една невзрачна, квадратна бетонна постройка, известна като „Куба“, на Мас Авеню в близост до Томас Съркъл. Освен тях имаше около четирийсет зле платени секретарки и три дузини стажанти, разпръснати из лабиринта от кутийки, минаващи за офиси. Директор на службата беше една жена на име Гленда, която прекарваше почти цялото си време, затворена в собствения си кабинет, където явно й харесваше.

Стартовата заплата за адвокатите в СОЗ беше 36 000 долара годишно. Повишенията бяха микроскопични и редки. Най-старшият адвокат — убит от живота старец на четирийсет и три — изкарваше 57 600 долара годишно и вече деветнайсет години заплашваше с оставка. Натоварването беше невероятно, понеже градът бавно губеше битката с престъпността, а това се изразяваше в практически неограничен приток на неплатежоспособни престъпници. Всяка от последните осем години Гленда бе представяла за одобрение проектобюджет, с който се настояваше за още десет адвокати и дванайсет стажанти, а във всеки от последните четири одобрени бюджета парите бяха по-малко, отколкото в предходния. В момента основната й грижа беше да реши кои стажанти да уволни и кои адвокати да принуди да минат на половин работен ден.