Джон Гришам - Кралят на исковете

— Текила Уотсън — обяви един от приставите.

Друг пристав изправи младежа на крака. Той се затътри напред; при всяка крачка веригите му подрънкваха.

— Мистър Уотсън, вие сте обвинен в убийство — заяви на висок глас съдията. — На колко години сте?

— На двайсет — отвърна Текила, свел поглед.

Обвинението отекна в залата и за няколко секунди се възцари тишина. Останалите обвиняеми в оранжевите си костюми изгледаха Текила с възхищение, адвокатите и полицаите — с любопитство.

— Можете ли да си позволите адвокат?

— Не.

— И аз така си помислих — промърмори съдията и погледна към масата на защитата. Плодородната почва на Наказателния съд на окръг Колумбия се ореше и тореше ежедневно от хората на Служба „Обществени защитници“ — СОЗ, последната предпазна мрежа за всички неплатежоспособни престъпници. Седемдесет процента от подсъдимите се представляваха от назначена от съда защита, като по всяко време поне половин дузина обществени защитници, или ОЗ-та, както им викаха, се мотаеха наоколо с евтините си костюми и охлузени обувки. От куфарчетата в ръцете им стърчаха съдебни дела. В този конкретен момент обаче на сцената присъстваше само едно 03, почитаемият Клей Картър II, който и без това се бе отбил, колкото да направи справка по две много по-незначителни дела, а изведнъж се бе оказал съвсем сам и обзет от неистово желание да побегне от залата. Но един бърз поглед наоколо му бе достатъчен, за да разбере, че освен него други няма и че съдията го е забелязал. И го гледа. Къде ли изведнъж се бяха дянали всички ОЗ-та?

Само седмица преди това мистър Картър бе приключил дело за убийство, което се бе проточило близо три години и накрая бе завършило с изпращането на неговия клиент в затвора, откъдето никога повече нямаше да излезе, поне през главния вход. Не че Клей особено страдаше, че извършителят е на топло; напротив — радваше се, че поне временно на бюрото му няма други убийства.

Очевидно обаче това бе на път да се промени.

— Мистър Картър! — каза съдията. Не беше заповед, а покана към него да се нагърби с професионалния дълг на всяко ОЗ — да защитава неплатежоспособния независимо от престъплението, което е извършил. Мистър Картър нямаше право да показва слабост, особено сега, пред погледа на полицаи и прокурори. Той преглътна на сухо и без да му мигне окото, пристъпи към съдийската банка с такава самоувереност, сякаш току-що официално бе изискал съд със съдебни заседатели. Пое от съдията папката с делото, прегледа набързо оскъдното й съдържание, без да обръща внимание на жалния умолителен поглед на Текила Уотсън, и накрая заяви:

— Ще пледираме, че обвиняемият не се признава за виновен, ваша светлост.

— Благодаря, мистър Картър. Да разбирам ли, че сте готов да поемете защитата като назначен от съда адвокат?

— Засега, да. — Още докато казваше това, мистър Картър обмисляше как най-безболезнено да тръсне въпросното дело на някой свой колега от СОЗ.

— Много добре, благодаря ви — каза съдията, докато ръката му вече посягаше към следващото дело.

Адвокат и клиент се съвещаваха няколко минути на масата на защитата. Картър внимателно попиваше оскъдната информация, която Текила беше склонен да му отпусне. Обеща да се отбие в ареста на следващия ден, за да поговорят по-подробно. Докато си шепнеха, около масата изведнъж се събра тълпа от млади адвокати от СОЗ, все колеги на Картър, които сякаш изникнаха от нищото.

Дали не му бяха устроили засада? Дали не бяха изчезнали умишлено в решителния момент, когато беше дошъл редът на обвинен в убийство нещастник? Самият Картър бе погаждал подобни номера на колегите си през последните пет години. Клинченето от гадни, неблагодарни дела беше издигнато в изкуство от служителите в СОЗ.

Той грабна куфарчето си и забързано закрачи по централната пътека, покрай редиците столове, където бяха насядали разтревожени роднини, покрай Аделфа Тико и групичката нейни близки поддръжници и излезе в коридора, претъпкан с чакащи обвиняеми, с техните любещи майчици, приятелки и адвокати. Сред служителите в СОЗ имаше и такива, които се кълняха, че смисълът на живота им е хаосът в съдебната зала — вечното напрежение от заплетените процеси, усещането за смътна опасност, породено от досега със закоравели престъпници, болезненият конфликт между жертвите и техните нападатели, безнадеждно дългите списъци с обвиняеми, чиито дела чакаха да им бъде даден ход, професионалното призвание да се защитават бедните и да им се осигури справедливо отношение от страна на полицията и съдебната система.