Джон Гришам - Кралят на исковете

Арестуваният не помоли да проведе полагащия му се телефонен разговор. Не направи опит да се свърже с адвокат, не поиска да бъде пуснат под гаранция. Текила Уотсън изглеждаше объркан, но не и нещастен. Седеше в претъпканата килия и гледаше тъпо в стената.

Бащата на Тиквата беше неизвестен и неподлежащ на идентифициране, но майка му работеше като охрана в сутерена на голяма административна сграда на Ню Йорк Авеню. На полицията й бяха нужни три часа, за да установи истинското име на сина й — Рамон Тико, да намери адреса му, както и да открие съсед, готов да съобщи, че младежът има майка.

Аделфа Тико седеше зад голямо бюро малко навътре от входа и си даваше вид, че наблюдава една редица монитори. Беше едра, месеста жена с плътно прилепнала униформа в цвят каки, пистолет в кобур на кръста и абсолютно безизразно лице. Полицаите, които пристъпиха към нея, бяха извършвали стотици пъти това действие. Те първо й съобщиха новината, после тръгнаха да търсят прекия й началник.

В град като Вашингтон, където млади хора се избиват ежедневно, несекващата кървава вакханалия е направила хората коравосърдечни. Кожата им е дебела, а всяка майка познава много жени, които са загубили децата си. С всяка загуба на дете усещането за неизбежна насилствена смърт се засилва и всяка майка свиква с мисълта, че и за нейния собствен син следващият ден може да е последен. Майките се наблюдават една друга как преживяват ужаса на страшната загуба. Докато Аделфа Тико седеше на бюрото си, заровила лице в длани, пред очите й се яви нейният син, по-скоро безжизненото му тяло, проснато някъде в недрата на града, опипвано и оглеждано от непознати.

Тя се закле да отмъсти на убиеца.

Прокле бащата на сина си, задето го бе изоставил.

Разплака се за детето си.

И в този момент вече знаеше, че ще го преживее. Все някак щеше да го преживее.

Аделфа отиде в съдебната зала, за да наблюдава предявяването на обвинението. От полицията й бяха казали, че хлапакът, убил сина й, днес ще се яви за пръв път пред съда — бърза и напълно рутинна процедура, при която извършителят нямаше да се признае за виновен и щеше да поиска адвокат. Тя седеше на задния ред; от едната й страна беше брат й, от другата — един съсед. От очите й капеха сълзи в подгизналата вече кърпичка. Тя искаше да види младежа. Искаше да го залита защо, но съзнаваше, че няма да има тази възможност.

Приставите вкарваха престъпниците в залата на групички по няколко, като добитък на търг. Всичките бяха чернокожи, всичките с оранжеви арестантски костюми и белезници; всичките млади. Какво разхищение на човешки материал!

Поради особената тежест на извършеното престъпление в допълнение към белезниците си Текила беше издокаран с вериги между китките и глезените, макар че когато го довлякоха в залата с поредната група арестанти, във вида му нямаше нищо заплашително. Той се огледа крадешком за познати лица, сякаш се надяваше някой от публиката да е дошъл да му стиска палци. Накараха го да седне на първата редица, като за по-сигурно един от приставите се наведе и му прошепна:

— Майката на младежа, когото уби, е ей там, отзад.

Навел глава, Текила бавно се извърна и погледът му срещна подпухналите, мокри от сълзи очи на въпросната майка, но се задържа там само миг. На свой ред Аделфа се взираше в кльощавия хлапак с прекалено широката арестантска униформа и се питаше къде ли е сега неговата майка и как ли го бе възпитавала, и дали имаше баща, и — най-важното — как така животът бе изправил тъкмо нейното момче на пътя му. И двамата, жертва и убиец, бяха горе–долу на една възраст, на възрастта на всички останали осемнайсет, двайсет, двайсет и една-две годишни. Полицаите й бяха разказали, че — поне засега — нямало данни в убийството да са намесени наркотици. Но тя не беше глупава. Наркотиците бяха просмукали във всяка пора от уличния живот. Аделфа не си правеше никакви илюзии. Тиквата беше пушил марихуана, беше взимал крек и имаше един арест зад гърба си, но само за притежание. Никога не се бе замесвал в тежки престъпления. Както казваше брат й, всички улични убийства бяха случайни, но за всяко си имаше причина.

От едната страна на съдебната зала имаше голяма маса, около която бяха насядали представителите на властта. Полицаите шепнеха нещо на прокурорите, които прелистваха папки и доклади и доблестно се опитваха да бъдат в крак с реда на явяване на обвиняемите. Отсреща имаше друга маса, където се изреждаха защитниците, докато конвейерът на задържаните се нижеше покрай тях. С припрян, насечен глас съдията редеше обвинения: наркотици, въоръжен грабеж, сексуално насилие, още наркотици, множество нарушения на условията за пускане под гаранция. При извикване на имената им обвиняемите биваха избутвани напред към съдийската банка, пред която заставаха мълчаливо. Прошумоляваха хартии, после обвиняемите биваха извеждани от залата и поемаха обратно към ареста.