Джон Гришам - Завещанието

— Старият козел пукна — изрече той високо. Беше сам.

Двете му деца бяха в колеж. Таксите за обучението им плащаше Лилиан, която все още не беше похарчила всичките пари, получени от Трой при развода им преди двайсет години. Ти Джей живееше с Биф — разведена жена на трийсет години, чиито две деца бяха при баща си. Биф имаше лиценз за брокер на недвижими имоти и продаваше малки къщички на новобрачни двойки.

Отвори още една бира и се погледна в голямото огледало в антрето.

— Трой Фелан младши — обяви той, — син на Трой Фелан, десетия по богатство мъж на Америка, собственик на единайсет милиарда, покойник, оцелял въпреки любещите съпруги и любещите деца, които ще го обичат още повече, след като завещанието влезе в сила. И още как!

В този момент реши, че ще зареже онова глупаво Ти Джей и вече ще се подвизава като Трой Фелан младши. Това име беше вълшебно.

Апартаментът намирисваше по особен начин, защото Биф отказваше да се занимава с домакинска работа. Беше прекалено заета с разговори по мобилния си телефон. Подовете на стаите бяха осеяни с боклуци, а стените бяха голи. Мебелите бяха взети на изплащане, но фирмата ги съдеше да си ги прибере, защото вноските бяха секнали. Ритна канапето и извика:

— Елате да си вземете тези боклуци! Хайде! Скоро ще наема истински дизайнери!

Беше в състояние да запали това място. След още някоя и друга бира можеше да започне да си играе с кибрита.

Сложи си най-хубавия костюм — сивия, който бе облякъл предния ден, когато скъпият татко бе изнесъл такова добро представление пред психиатрите. Тъй като нямаше да има погребение, нямаше да му се наложи да купува друг, черен.

— „Армани“, ето ме, идвам! — извика той и весело си заподсвирква, докато закопчаваше панталоните си.

Поне имаше беемве. Живееше в дупка, но светът нямаше да научи. Светът обаче забелязваше колата му и той всеки месец полагаше неимоверни усилия, за да събере вноската от 680 долара. Изкара машината от паркинга и прокле апартамента, в който живееше — в едно от осемдесетте новопостроени блокчета край плитък басейн в покрайнините на градчето Манасас.

Бе отгледан при по-добри условия. Първите двайсет години бе прекарал в лукс, а после бе получил наследството си. Петте милиона обаче свършиха още преди да навърши трийсет, заради което баща му го бе презрял.

Бяха се карали ожесточено и редовно. Трой младши бе заемал различни постове в групировката, но неизменно всичко бе приключвало с катастрофа. Старият го бе уволнявал многократно. Когато на Трой старши му хрумнеше идея за ново начинание, захващаше се за работа и след две години идеята вече струваше милиони. Идеите на Трой младши неизменно приключваха с фалит и съдебни дела.

През последните години караниците бяха почти престанали. Не можеха да се променят, така че просто спряха да си обръщат внимание. Когато обаче се появи туморът, Ти Джей отново протегна ръка.

Каква къща щеше да си построи! Вече бе наясно и на кого ще повери задачата — бе чел в някакво списание за една японска архитектка от Манхатън. След година сигурно щеше да се премести в Малибу, Аспен или Палм Бийч, където да демонстрира парите си и хората да го вземат насериозно.

— Какво може да се направи с половин милиард долара? — питаше се, докато караше по шосето. — Петстотин милиона долара, с платени данъци. — Започна да се смее.

Шефът на фирмата, продаваща Бе Ем Ве и „Порше“, от която бе взел на изплащане колата, му бе познат. Трой младши влезе в салона, сякаш целият свят беше негов, надуто, с доволна усмивка. Сега можеше да купи целия скапан магазин, ако пожелаеше. На служебното бюро видя сутрешния вестник. Хубаво заглавие с големи черни букви обявяваше смъртта на баща му. Не изпита и следа от тъга.

Шефът Дики излезе от офиса си и заговори:

— Ужасно съжалявам.

— Благодаря — отвърна Трой младши смръщено. — Сега му е по-добре, мисля.

— Все едно, приеми моите съболезнования.

— Остави това.

Влязоха в офиса и затвориха вратата.

— Прочетох във вестника, че е подписал завещание малко преди да умре — каза Дики. — Вярно ли е?

Трой младши вече разглеждаше гланцовите рекламни брошури за последните модели.

— Да. Бях там. Раздели всичко на шест, по един равен дял за всеки от нас. — Каза го, без да вдигне очи, съвсем небрежно, сякаш парите бяха в ръцете му и отговорността за тях вече му тежеше.

Челюстта на Дики увисна и той се отпусна на стола си. Наистина ли пред него седеше толкова богат човек? Този тип, безполезният Ти Джей Фелан, беше станал милиардер? Както всеки друг, който познаваше Ти Джей, Дики също предполагаше, че старият Трой го е отрязал веднъж завинаги.