Джон Гришам - Завещанието

— Но беше изкукал, нали? В края на краищата се самоуби.

— Трой беше странен в много отношения, но много добре знаеше какво прави.

— Защо скочи?

— Депресия. Беше много самотен.

Намираха се на Конститюшън Авеню, притиснати от задръстването; гледаха втренчено светлините на колите отпред и се опитваха да осмислят нещата.

— Струва ми се нечестно — отбеляза Дърбан. — Подмами ги с обещание за много пари, убеди психиатрите им, че е нормален, а в последната минута ги лиши от наследство.

— Нечестно е — съгласи се Стафорд, — но това е завещание, не е обикновен договор. Завещанието е подарък. По законите на щата Вирджиния човек не е длъжен да завещае на децата си каквото и да било.

— Но те ще оспорват, нали?

— Вероятно. Имат армия адвокати, а парите са много.

— Защо ги е мразил толкова много?

— Смяташе, че са паразити. Срамуваше се от тях. Те вечно се караха с него. Не са спечелили и цент по честен начин, а видяха сметката на доста от неговите милиони. Трой никога не е възнамерявал да им остави каквото и да било. Смяташе, че след като могат да пилеят милиони, ще успеят да пропилеят и милиарди. И беше прав.

— А до каква степен семейните скандали бяха по негова вина?

— До голяма. Трой беше труден характер. Веднъж ми каза, че бил лош баща и ужасен съпруг. Не бил в състояние да се откаже от чуждите жени, особено от тези, които работели при него. Смятал, че ги притежава.

— Помня, че имаше някакви обвинения за сексуален тормоз.

— Уредихме ги тихомълком срещу много пари. Трой не желаеше скандали.

— Има ли шансове да се появят още неподозирани наследници?

— Съмнявам се. Но пък мога ли да знам? И през ум не ми е минавало, че има още една наследничка и че тя ще получи всичко. Умът ми не го побира. Часове наред сме говорили с Трой за състоянието му и за това как ще го разпредели.

— А как ще я открием?

— Не знам. Все още не съм мислим.

Когато Джош се върна, във фирмата му всичко вреше и кипеше. Беше сравнително малка за стандартите на Вашингтон — само шейсет адвокати. Джош беше основател и главен съдружник. Тип Дърбан и още четирима други бяха наречени „съдружници“, което означаваше, че понякога Джош ги слушаше и делеше с тях част от печалбата. В продължение на трийсет години фирмата му се бе занимавала с тежки дела, но с напредването на възрастта — Джош наближаваше шейсет — прекарваше все по-малко време в съдебната зала и все повече седеше зад отрупаното си с книжа бюро. Би могъл да има и сто адвокати, ако искаше да работи с бивши сенатори, членове на различни лобита или експерти по правната уредба — типичната за Вашингтон върволица. Но Джош обичаше съдебната зала и наемаше само млади колеги, които имаха зад гърба си поне десет дела със съдебни заседатели.

Средната продължителност на кариерата в съда е около двайсет и пет години. Първият инфаркт обикновено намалява темпото толкова, колкото да се отложи вторият. Джош бе избегнал прегряването от свръхобороти, защото се бе занимавал само с лабиринта от юридически проблеми на Трой Фелан — ценни книжа, антимонополни дела, трудово-правни отношения, сливания на корпорации, десетки лични въпроси.

В приемната на голямата кантора го очакваха три групи сътрудници. Още докато събличаше палтото си, две секретарки мушнаха в ръцете му купчина документи и телефонни съобщения. Той седна зад бюрото си и попита:

— Кое е най-спешното?

— Мисля, че това — отговори една от секретарките.

Беше от Харк Гетис, с когото Джош бе разговарял поне три пъти седмично през последния месец. Набра номера и го свързаха веднага. Размениха набързо обичайните любезности, после Харк мина направо към същността.

— Слушай, Джош, можеш да си представиш как тези хора дишат във врата ми.

— Не се и съмнявам.

— Искат да видят проклетото завещание, Джош. Или поне да знаят какво пише вътре.

Следващите няколко реплики щяха да са много съществени и Джош ги бе обмислил внимателно.

— Не бързай толкова, Харк.

Последва кратко мълчание, а сетне Харк попита:

— Защо? Някакъв проблем ли има?

— Самоубийството ме безпокои.

— Моля?! Какво искаш да кажеш?

— Харк, може ли един човек да е с всичкия си секунди преди да се хвърли от четиринайсетия етаж?

Троснатият глас на Гетис се повиши с една октава и стана тревожен.

— Нали чу психиатрите? Дявол да го вземе, записани са на лента.

— Продължават ли да поддържат мнението предвид самоубийството?

— Разбира се, че го поддържат.