Джон Гришам - Завещанието

— Не бих се борил срещу желанието на покойния — отбеляза Гетис. — Мистър Фелан е заявил писмено, че волята му е такава, и съдът ще я уважи.

Осъзнаха се бързо. Глупаво беше да пилеят време и пари по съдебни дела. Нямаше смисъл да удължават траура. Защо да влошават положението? Старият и бездруго винаги бе получавал каквото поиска. Освен това от горчив опит знаеха, че не бива да влизат в конфликт с Джош Стафорд.

— Ще се съобразим с волята му — каза Лилиан и децата й кимнаха в знак на съгласие.

Никой не спомена завещанието и не се поинтересува кога ще могат да го видят, макар че въпросът витаеше във въздуха. Най-добре беше да поскърбят както трябва още няколко часа, а после щяха да преминат към деловата страна. След като нямаше да има бдение, погребение или служба, биха могли да обсъдят наследството още утре.

— Защо аутопсия? — попита Рекс.

— Нямам представа — отговори Гетис. — Стафорд каза, че Трой е поискал така, но дори и той не знае защо.

Гетис си тръгна, а останалите продължиха да пият. Престанаха да идват посетители, така че Лилиан си легна. Либигейл и Мери Рос си тръгнаха със семействата си. Ти Джей и Рекс слязоха в билярдната зала в сутерена, заключиха се вътре и минаха на уиски. Дълго след полунощ още играеха, вече съвсем пияни, и празнуваха новите си баснословни богатства.

В осем сутринта, в деня след смъртта на Трой Фелан, Джош Стафорд се срещна с директорите на групировката „Фелан“. Преди две години мистър Фелан бе назначил самия него в борда, но тази роля не му допадаше.

През последните шест години групировката бе реализирала добри печалби и без помощта на основателя си. Поради някаква причина, може би защото се чувстваше потиснат, Трой бе загубил интерес към управлението на империята си. Задоволяваше се само да следи пазарите и да чете докладите за приходите.

Понастоящем главен изпълнителен директор беше Пат Соломон, когото Трой бе назначил във фирмата си преди повече от двайсет години. Когато Стафорд влезе, Пат бе също толкова нервен, колкото и останалите седем директори.

Причината за тревогите им беше проста — в компанията се знаеше много за съпругите на Трой и потомството му. И най-смътният намек, че групировката „Фелан“ по някакъв начин може да попадне в техни ръце, би накарал всеки директорски борд да тръпне от ужас.

Джош започна с въпросите около погребението.

— Няма да има погребение — каза той навъсено. — Честно казано, няма начин да изразите последната си почит.

Приеха последното без коментар. Ако бе починал нормален човек, щеше да им се стори странно, но беше трудно да се изненадат от каквато и да е постъпка на шефа си.

— Кой ще стане собственик на компанията? — попита Соломон.

— Не мога да ви кажа сега — отвърна Стафорд. Даваше си сметка колко неудовлетворителен е този отговор. — Трой подписа завещанието си минута, преди да скочи, и ме инструктира да не разкривам съдържанието му за определен период от време. Не мога да престъпя волята му при никакви обстоятелства. Поне засега.

— Кога?

— Скоро, но не в момента.

— Значи продължаваме работа както досега?

— Точно така. Бордът на директорите остава в този вид. Утре фирмата ще прави това, което е правила и миналата седмица.

Звучеше добре, но никой не вярваше. Собствеността върху компанията щеше да отиде в други ръце. Трой не бе допуснал подчинените му да купуват акции от компанията. Плащаше на хората си добре, но не бе възприел принципа да ги стимулира чрез личен интерес в компанията. Само малцина от най-приближените му служители притежаваха едва три процента от акциите.

През следващия час спориха върху редакцията на съобщението за пресата и закриха заседанието. Насрочиха следващото за след един месец.

Стафорд се срещна с Тип Дърбан във фоайето и двамата отидоха до моргата в Маклийн. Аутопсията бе приключила.

Причината за смъртта бе очевидна. В тялото нямаше следи нито от алкохол, нито от някакви медикаменти.

Нямаше и тумор. Никакъв рак. В момента на смъртта физическото състояние на Трой беше много добро, макар и да се наблюдаваше известно недохранване.

Тип наруши мълчанието, когато пресичаха река Потомак по моста Рузвелт.

— Казвал ли ти е, че има тумор в мозъка?

— Да. Няколко пъти. — Стафорд шофираше, но сякаш не забелязваше улиците, мостовете, другите коли. Колко още изненади му беше подготвил Трой?

— Защо е излъгал?

— Кой знае? Опитваш се да анализираш постъпките на човек, който току-що е скочил от четиринайсетия етаж. Мозъчният тумор накара всички да бързат. Всички до един, и аз в това число, смятахме, че скоро ще умре. Беше ексцентричен и заради това идеята за психиатричния преглед изглеждаше чудесна. Трой заложи капана, онези паднаха в него, а сега собствените им психиатри се кълнат, че Трой е бил абсолютно вменяем и в пълно съзнание. Освен това искаше съчувствие.