Джон Гришам - Завещанието

— Биф иска порше — заяви Трой младши, без да вдигне очи от брошурата. — Червено, карера турбо, деветстотин и единайсет.

— Кога?

Трой младши го изгледа кръвнишки.

— Сега.

— Разбира се, Ти Джей. Кога ще платиш?

— Ще платя, когато платя и за черното, също деветстотин и единайсет. Колко?

— Близо деветдесет хиляди едното.

— Няма проблем. Кога можеш да го доставиш?

— Най-напред трябва да ги намеря. Ще са ми нужни ден-два. В брой ли?

— Разбира се.

— Кога ще имаш парите?

— След около месец. Колите обаче ми трябват веднага.

Дики стаи дъх и се размърда.

— Слушай, Ти Джей, не мога да ти дам две нови коли, без да платиш нищо.

— Добре, тогава ще потърся ягуар. Биф винаги е искала да има ягуар.

— Престани, Ти Джей.

— Бих могъл да купя целия магазин, нали? Всеки момент мога да вляза в която и да било банка и да поискам десет-двайсет милиона, за да купя магазина ти, и тя с радост ще ми ги отпусне за шейсет дни. Разбираш ли?

Дики кимна утвърдително. Да, разбираше.

— Колко ще наследиш?

— Достатъчно, за да купя и банка. Ще ми дадеш ли колите, или да потърся друго място?

— Нека първо ги намеря.

— Умен човек — отбеляза Ти Джей. — Побързай. Ще се отбия да проверя днес следобед. Грабвай телефона и започвай.

Той хвърли брошурите върху бюрото на Дики и излезе.

Представата на Рамбъл за траур се изразяваше в това да стои заключен в сутерена, да пуши хашиш, да слуша рап и да не обръща внимание на тези, които го викат или чукат на вратата. Майка му беше уредила да не ходи на училище заради трагедията. До края на седмицата. Ако се бе поинтересувала, щеше да разбере, че не е стъпвал там вече цял месец.

Когато вчера си тръгваха от корпорацията, адвокатът му беше обяснил, че парите му ще отидат в попечителски тръст, който ще отговаря за тях, докато навърши осемнайсет или двайсет и една — според условията в завещанието. Въпреки че нямаше да има право да се разпорежда с парите сега, щеше да разполага със значителна издръжка.

Щеше да сформира група и с парите да издава албуми. Имаше приятели музиканти, чиито състави не можеха да постигнат нищо, защото нямаха пари да наемат звукозаписно студио. Сега нямаше да е така. Неговата група щеше да се казва „Рамбъл“, той щеше да е басист и водещ вокал, а момичетата щяха да се избиват за него. Алтернативен рок, със силно рап влияние — нещо ново. Нещо, което вече измисляше.

Две етажа по-горе, в кабинета на просторния им дом, майка му Тайра от сутринта бъбреше по телефона с приятели и приемаше съболезнованията, които й поднасяха с половин уста. Повечето от тях разговаряха достатъчно дълго, за да стигнат до въпроса за сумата, която щеше да наследи, но тя неизменно отговаряше, че не иска да гадае. Беше се омъжила за Трой през 1982 година при брачен договор, който й осигуряваше само десет милиона и къща в случай на развод. Бяха се разделили преди шест години. От парите бяха останали два милиона, а разноските на Тайра бяха големи. Приятелите й имаха къщи, сгушени в тихите заливчета на Бахамските острови, а тя трябваше да се задоволява с луксозните хотели. Те си купуваха модни дрехи от Ню Йорк, а тя бе принудена да се облича в местните бутици. Техните деца учеха в скъпи училища с пансиони и не се пречкаха в краката на родителите си, а нейният Рамбъл се заключваше в сутерена и не искаше да излезе.

Тайра предполагаше, че Трой й е оставил към петдесет милиона. Един процент от имуществото му се равняваше на сто милиона. Един скапан процент. Направи изчислението върху една книжна салфетка, докато разговаряше с адвоката си.

Джийна Фелан Стронг беше на трийсет години и едва успяваше да крепи бурния си брак с Коуди, съпруг номер две. Семейството му беше заможно, от Източното крайбрежие, но поне засега за парите му само се говореше — не бе видяла и цент от тях. Коуди имаше добро, престижно образование, бе магистър по бизнес администрация от Колумбийския университет и се смяташе за човек с широки хоризонти в комерсиализиралия се свят. Никаква работа не можеше да го задържи. Талантът му не можеше да бъде затворен между стените на някакъв офис. Мечтите му не можеха да бъдат тъпкани от заповедите и прищевките на разни шефове. Коуди щеше да стане милиардер съвсем сам, разбира се, и вероятно най-младият на всички времена.

След шест години съвместен живот обаче той все още не бе намерил своята ниша. В действителност загубите му бяха страховити. През деветдесет и втора бе заложил зле на фючърсен договор за мед, който бе изсмукал повече от милион от парите на Джийна. По-късно бе изгорял с няколко прибързани покупни на акции, когато борсовите цени се бяха сринали главоломно. Джийна го бе напуснала и бе живяла сама четири месеца, но един психолог по брачните проблеми я бе убедил да се върне. Следващата идея на Коуди за „пакетирани в сняг пилета“ също се бе провалила с гръм и трясък, но този път загубите бяха само половин милион.