Тес Геритсън - Изборът

Включително Марк.

„Какво ли още ми е спестил?“, запита се Аби.

Отби колата в алеята на Илейн, но не слезе. Стиснала главата си с ръце, тя се опитваше да прогони депресията. Но мрачните мисли отказваха да я напуснат. „Всичко около мен се разпада… Губя работата си, а май ще изгубя и Марк. Без да имам някаква представа на какво се дължи това…“

След онази вечер, в която го попита за Кунслър и Хенеси, отношенията им претърпяха видима промяна. Продължаваха да живеят в една къща и да спят в едно легло, но контактите им станаха някак автоматични. Включително сексът. На тъмно, със затворени очи, тя би могла да прави секс с всеки мъж…

Вдигна глава към къщата. Може би Илейн ще й разкрие част от загадката?

Излезе от колата и пое по стъпалата към входната врата. На дъските пред нея лежаха свити на руло вестници. Стари, отпреди седмица, с леко пожълтели страници. Защо не ги е прибрала?

Натисна звънеца, после почука. Нищо. Пълна тишина. Никакви стъпки, никакви гласове. Свела очи към старите вестници в краката си, Аби разбра, че нещо не е наред.

Обърна гръб на заключената врата, слезе от верандата и тръгна по покритата с плочи пътечка, между добре поддържаните цветни лехи. Полянката изглеждаше скоро окосена, храстите бяха добре подрязани, но каменната тераса изглеждаше тревожно пуста. Някога тук имаше масичка с чадър и плетени столове, но сега нямаше нищо.

Кухненската врата също беше заключена, за разлика от широкия френски прозорец до нея. Аби го дръпна, прозорецът послушно се плъзна назад.

— Илейн?

Помещението беше празно. Нямаше мебели, нямаше нищо. Дори картините от стените бяха свалени. Очите й с недоумение се спряха на светлото петно върху паркета, маркиращо мястото на липсващия килим. Тръгна към дневната, токчетата й звучно потракваха в празната къща. Стаите бяха старателно почистени и абсолютно празни. Само в антрето, под процепа за пощата, лежаха няколко рекламни брошури. Наведе се и прочете адреса на една от тях. Стандартен, до уважаемите обитатели…

Прехвърли се в кухнята. Дори хладилникът беше празен, а блестящите бели отделения миришеха на почистващи препарати. Телефонът на стената нямаше сигнал.

Излезе навън и спря на пътечката. Чувстваше се абсолютно дезориентирана. Само преди две седмици беше идвала тук, в същата тази къща. Беше седяла на дивана в дневната със сандвич в ръка, беше разглеждала снимките на семейство Ливай, окачени над камината. Но сега имаше чувството, че всичко това е плод на някаква халюцинация.

Качи се в колата и включи на заден ход. Потегли на автопилот, почти без да гледа пътя. Мислеше единствено за странното изчезване на Илейн. Къде ли е отишла? Рязката промяна в начина й на живот изглеждаше доста невероятна, толкова скоро след смъртта на Арън. Сякаш нещо я бе принудило да напусне този дом, обзета от паника…

Очите й механично се насочиха към огледалцето за обратно виждане. От събота насам го правеше постоянно. Все й се струваше, че ще види в него онзи светлокафяв микробус…

Но този път беше волво, тъмнозелено на цвят. Не беше ли паркирано в близост до къщата на Илейн? Не можеше да каже със сигурност, беше твърде разсеяна.

Волвото примигна с фаровете си.

Аби увеличи скоростта.

Волвото я последва.

Зави надясно и излезе на една от търговските улици в квартала. От двете й страни се редуваха магазинчета и бензиностанции. Свидетели , рече си тя. Много свидетели. Волвото продължаваше да я следва и да примигва с фаровете си.

Достатъчно, тръсна глава Аби. Беше й дошло до гуша от тайнствени непознати, които я преследваха с коли. По-добре да спре и да се изправи очи в очи с тоя тип!

Свърна в един паркинг, волвото стори същото. Кратък поглед през стъклото я увери, че тук е пълно с народ. Хората тикаха колички за пазаруване пред себе си, други обикаляха бавно с колите си, търсейки място за паркиране. Мястото е подходящо, рече си тя и рязко натисна спирачките.

Гумите на волвото изскърцаха, носът му се закова на сантиметри от задната й броня.

Аби изскочи от колата, изтича към непознатия зад себе си и гневно почука по затъмненото стъкло.

— Отворете! Веднага отворете!

Шофьорът на волвото спусна прозорчето и извърна глава към нея. После свали слънчевите очила от лицето си.

— Здравейте, доктор Диматео — рече Бърнард Кацка.

— Защо ме следите? — гневно попита Аби.

— Видях ви да потегляте от онази къща…

— Не сега, а предишния път. Защо ме следяхте тогава?