Тес Геритсън - Изборът

Свирна клаксон, движението бавно се отпуши. Аби се върна зад волана и продължи по посока на бариерата. Когато най-сетне напусна моста, очите й неволно се върнаха в огледалцето. Искаше за последен път да зърне лобното място на Лорънс Кунслър. „Той е познавал Арън, били са колеги. Дори са съавтори на онази статия…“

Тази мисъл се загнезди в главата й и остана там през цялото време, което й беше необходимо да се добере до Кеймбридж.

Двама лекари, които работят в един трансплантационен екип. А след това се самоубиват…

Дали Кунслър е бил женен? Дали неговата вдовица е била толкова озадачена от постъпката му, колкото Илейн Ливай?

Навлезе в кръговото движение на Харвард Комън и бавно си запробива път към Братъл стрийт. Случаен поглед в огледалцето й съобщи, че един светлокафяв микробус я следва.

Измина една пресечка, прекоси Уилард стрийт и отново погледна в огледалцето. Микробусът продължаваше да кара след нея. Дали е онзи от моста? Не беше го огледала както трябва, помнеше само светлия му цвят. Обзе я непонятно притеснение. Вероятно защото беше минала по онзи мост и беше погледнала към студената вода на реката, която й напомни за смъртта на непознатия Кунслър. А и за тази на Арън Ливай…

Импулсивно зави наляво и пое по Мърсър.

Същото стори и микробусът.

Направи нов ляв завой, този път по Камдън, после зави надясно и излезе на Обърн. Очите й следяха огледалцето, беше почти сигурна, че в него ще изплува познатият силует на бежовия микробус. Отпусна се едва когато излезе отново на Братъл стрийт, а от микробуса нямаше никаква следа. Господи, колко съм нервна! Изпусна въздуха от дробовете си и натисна газта. Паркира в алеята пред къщата. Колата на Марк я нямаше, но това не я изненада. Днес беше денят на поредната регата, Марк и Арчър отново щяха да се състезават като луди в залива, въпреки дъжда… Лошото време не е пречка за истинския яхтсмен, беше й обяснил Марк. Той може да бъде спрян само от силен ураган…

Влезе вътре. Къщата изглеждаше мрачна от сивата светлина, която проникваше през прозорците. Понечи да запали лампиона, но в същия миг чу буботенето на автомобилен мотор. Надникна през прозореца и видя един светлобежов микробус, който бавно пълзеше по Брюстър стрийт. Пред алеята на къщата почти спря, сякаш човекът зад волана оглеждаше колата й.

„Вратата! Трябва да заключа вратата!“

Обзета от паника, Аби се втурна в антрето и сложи веригата. Солидното резе щракна на мястото си.

Задната врата? Дали е заключена?

Прекоси тичешком дневната и влетя в кухнята. Тук резе липсваше, вратата се заключваше само с райбер. Грабна един стол и залости бравата, после изтича обратно в дневната и предпазливо отмести завесата.

Микробусът беше изчезнал.

Напрегна взор и огледа улицата в двете посоки. Нищо. Само мокър асфалт.

Остана на тъмно, без да спуска пердетата. Гледаше към прозореца и очакваше микробуса отново да се появи. Понечи да позвъни в полицията, но после се отказа. Какво оплакване може да направи? Никой не я заплашваше с нищо. Остана на мястото си почти цял час. Наблюдаваше улицата и се молеше Марк да се прибере.

Микробусът не се появи повече. Марк също го нямаше.

„Прибирай се! Зарежи проклетата яхта и се прибирай у дома!“

Представи си го на борда. Платната плющят над главата му, вятърът свири във въжетата. А водата кипи зад кърмата, тъмна и студена… Също като водата на реката, където бе умрял Кунслър.

Пристъпи към телефона и набра номера на Вивиан. В слушалката нахлу познатата вече глъч на фамилията Чао.

— Лошо те чувам — рече Вивиан, а гласът й потъна сред виковете на кантонско наречие, примесени с бурни изблици на смях. — Би ли повторила?

— Става въпрос за един доктор от екипа за трансплантации, който е починал преди шест години… Помислих си, че може би го познаваш…

— Наистина го познавах — изкрещя Вивиан в поредния отчаян опит да надвика невероятната глъчка в дома си. — Но той почина по-скоро, преди не повече от четири години…

— Имаш ли представа защо се е самоубил?

— Не се е самоубил.

— Какво?

— Я почакай малко… Ще ти се обадя от деривата…

В слушалката нещо прищрака, остана само глъчката. Стори й се, че измина цяла вечност преди отново да чуе гласа на Вивиан.

— Окей, бабо! — изкрещя тя. — Вече можеш да затваряш!

Крясъците на кантонско наречие изведнъж изчезнаха.

— Каза, че не е било самоубийство… — повтори със свито сърце Аби.

— Беше нещастен случай. Някакъв дефект в камината, цялата къща се напълнила с въглероден двуокис… Жена му и малкото им момиченце също починаха…