Тес Геритсън - Изборът

— Пулс петдесет и върви нагоре — обяви той. — Шейсет и четири, седемдесет…

— Титрирай на една десета — заповяда Марк.

— Точно това правя — промърмори Цуик и завъртя скалата на апарата пред себе си.

— Ще се обадиш ли по интеркома? — извърна се Арчър към сестрата, която следеше циркулацията. — Предай на реанимацията, че скоро ще приключим…

— Една десета в действие — обяви Цуик.

— Добре — кимна Марк. — Сега да я откачим от байпаса. Свалете тези канули…

Цуик включи кислорода, присъстващите в залата изпуснаха нещо като колективна въздишка на облекчение.

— Сега остава да се надяваме, че пациентката и новото сърце ще се погодят — промърмори Марк.

— Какъв е процентът на органна съвместимост? — попита Арчър и очите му потърсиха доктор Мейпс.

Но мястото до него беше празно.

Насочила цялото си внимание към операцията, Аби изобщо не беше забелязала кога си е тръгнал колегата от Бърлингтън.

— Излезе преди двадесет минути — разсея недоумението й една от операционните сестри.

— Просто ей така? — учуди се тя.

— Може би е бързал да хване самолета…

— Жалко, исках да му стисна ръката — рече Арчър, после отново се обърна към масата: — Окей, а сега да затваряме…

Надя беше на прага на изтощението от непрестанните викове, боричкания и взаимни оплаквания, от неизчерпаемата момчешка енергия. А сега и това… Григорий, тази голяма маймуна, страдаше от морска болест както всички останали. По време на най-силното вълнение, когато килът на кораба блъскаше като чук върху оловносивите води на Северно море, всички лежаха и стенеха в койките си, а звуците, придружаващи повръщането им се чуваха чак горе, на палубата. Миризмата също стигаше дотам… В такива дни каюткомпанията долу беше тъмна и почти пуста, тесните проходи и стръмните метални стълбички — също. Корабът приличаше на някакъв огромен метален звяр, управляван от призраци.

Най-приятните дни за Яков.

Напълно неуязвим за пристъпите на морската болест, той се носеше из кораба като освободен от бутилка дух. Никой не го спираше, никой не го ограничаваше. Дори обратното — моряците явно се радваха на присъствието му. Отбиваше се при Кубичев в машинното за партия шах, въпреки оглушителния шум на огромните бутала и миризмата на изгоряло дизелово гориво. Понякога дори побеждаваше. Когато беше гладен слизаше в кухнята, където Люби — корабният готвач, му предлагаше чай, борш и медивник — ароматните медени курабийки от родната му Украйна. Люби не беше от приказливите, разговорът им се изчерпваше с въпроси от сорта на „искаш ли още“, или „нахрани ли се“. След кухнята идваше ред на прашния товарен отсек, който винаги предлагаше по нещо ново и неочаквано, на радиокабината с нейните многобройни копчета и лампички, на горната палуба с примамливото убежище на спасителните лодки, покрити с брезент. Кърмата беше единственото място, което нямаше как да преброди, просто защото достъп до нея липсваше.

Най-любимото му място беше мостикът. Капитан Дибров и щурманът го посрещаха с приятелски усмивки и му позволяваха да сяда зад масичката с маршрутните карти. Главното му занимание там беше да проследи с пръст синята линия на вече изминатия маршрут. Бяха тръгнали от пристанището на Рига, прекосиха Балтийско море по посока на Малмьо и Копенхаген, след това навлязоха в Северно море, изпъстрено с изкуствените островчета на платформите за добив на петрол, носещи странни имена като Монтроз, Фортиз или Пайпър… Северно море се оказа далеч по-голямо от това, което си беше представял. Съвсем различно от сравнително скромното синьо петънце, отбелязано върху картата. Два дни път през безбрежните му води. А не след дълго, както го беше предупредил щурманът, щяха да навлязат във водите на още по-голямо море — Атлантическия океан…

— Те няма да изкарат толкова дълго — предрече Яков.

— Кой?

— Надя и останалите момчета.

— Ще изкарат, разбира се — отвърна щурманът. — В Северно море всички хващат морска болест. Но след известно време стомасите им се оправят. Това е от вътрешното ухо…

— Какво общо може да има между него и стомаха?

— Вътрешното ухо е чувствително към движението. Прекалено силните движения го объркват.

— Как?

— Не мога да ти обясня съвсем точно, но знам, че е така…

— Но аз не страдам от морска болест. Това означава ли, че моето вътрешно ухо е повредено?

— Означава, че си роден за моряк…

Яков погледна чуканчето на лявата си ръка и поклати глава: