Тес Геритсън - Изборът

— Не съм…

— Имаш глава на раменете си — усмихна се щурманът. — А това е най-важното. Там, където отиваш, ще имаш нужда от нея…

— Защо?

— В Америка, който е умен, става богат. А ти искаш да си богат, нали?

— Не знам.

Щурманът и капитанът избухнаха в смях.

— Значи може и да няма акъл — рече капитанът.

Яков ги гледаше със сериозно лице.

— Беше само шега — поясни щурманът.

— Знам.

— А ти защо никога не се смееш, момче?

— Не ми се смее…

— Не му се смеело! — направи гримаса капитанът. — Малкото копеленце изобщо не си дава сметка, че е извадило късмета да го осиновят богати американци! Има му нещо!…

Яков сведе очи към картата.

— Но и никога не плача — подхвърли той.

Свит на кълбо върху долната койка, Алексей спеше с Шушу в прегръдката си. Яков се тръсна на дюшека до него и той стреснато отвори очи.

— Няма ли да станеш от това легло?

— Болен съм — отвърна Алексей и отново затвори очи.

— За вечеря Люби направи агнешки кнедли — осведоми го Яков. — Изядох девет…

— Не ми говори! — простена Алексей.

— Не си ли гладен?

— Гладен съм, но не мога да ям!

Яков въздъхна и огледа кабината. Вътре имаше осем койки, шест от които бяха заети от болни момчета. Същото беше положението и в другите кабини. „Така ли ще бъде през цялото време?“, запита се той.

— Всичко е заради вътрешното ти ухо — авторитетно рече той.

— Какви ги дрънкаш? — простена Алексей.

— Ухото, викам… То кара стомаха ти да повръща.

— Моите уши са си наред.

— Болен си вече четири дни. Трябва да станеш и да ядеш.

— Остави ме на мира!

Яков протегна ръка и грабна Шушу.

— Върни ми го! — извика Алексей.

— Ела си го вземи.

— Върни ми го веднага!

— Ако станеш. Хайде… — Отскочи по-надалеч от протегнатите ръце на момчето и добави: — Стани от това легло и ще видиш, че ще ти олекне!

Алексей се надигна до седнало положение. Главата му се заклати в такт с люшкането на кораба. Миг по-късно притисна ръка към устата си, скочи на крака и с олюляване се втурна към тоалетната. Повърна в умивалника и със стенания се повлече обратно към койката.

Яков тържествено му подаде плюшената играчка и Алексей я притисна към гърдите си.

— Нали ти казах, че съм болен? — изпъшка той. — А сега се махай!

Яков излезе в коридора и се запъти към кабината на Надя. Не получи отговор на почукването си и се прехвърли към каютата, в която лежеше Григорий.

— Кой е? — простена отвътре един измъчен глас.

— Аз съм, Яков. Още ли си болен?

— Махай се, по дяволите!

Яков направи една кратка обиколка из кораба. Кухнята беше заключена. Люби очевидно си беше легнал. Капитанът и щурманът бяха прекалено заети, за да разговарят с него. Беше оставен сам на себе си, както обикновено напоследък.

Реши да слезе в машинното при Кубичев.

Наредиха фигурите и започнаха поредната партия шах. Яков направи първия ход — пешка на А-4, после попита:

— Бил ли си вече в Америка?

Наложи му се да повиши глас, за да надвика грохота на двигателите.

— Два пъти — кимна Кубичев и направи своя ответен ход.

— Хареса ли ти?

— Откъде да знам? Още преди да влезем в пристанището ни вкарваха в кабините и ни забраняваха да мърдаме оттам. Нищичко не съм видял…

— Защо капитанът е издавал такава заповед?

— Не е капитанът, а онези в кабините на кърмата…

— Кои са те? Никога не съм ги виждал.

— Никой не ги е виждал.

— Тогава откъде знаеш, че са там?

— Питай Люби. Все някой яде храната, която всеки ден се носи там… Ама ти ще играеш ли, или ще бърбориш?

Яков тръсна глава да се съсредоточи и бавно премести една пешка.

— А защо просто не слезеш на брега?

— Това пък защо?

— Ами ще останеш в Америка и ще станеш богат…

— Плащат ми достатъчно — промърмори Кубичев. — Не мога да се оплача…

— Колко ти плащат?

— Много питаш…

— Колко? — настоя момчето.

— Повече от това, което изкарвах преди… Доста повече от това, което печелят другите. Само за да прекосявам шибания Атлантически океан. Напред-назад, напред-назад, край няма!…

— Значи работата ти е добра, а? — попита Яков и направи ход с царицата. — Хубаво ли е да си корабен механик?

— Този ход с царицата е глупав — отбеляза Кубичев. — Защо го правиш?

— Експериментирам — поясни Яков. — Значи и аз ще стана корабен механик…

— Няма смисъл.

— Но ти казваш, че ти плащат добре…

— Защото работя в компанията „Сагаев“. Само те плащат добре…

— Защо?

— Защото си държа устата затворена.