Тес Геритсън - Изборът

— Защо си я държиш затворена?

— Откъде да знам, по дяволите? — Ръката на Кубичев се стрелна над дъската. — Вземам царицата с офицера. Предупредих те, че този ход е глупав…

— Беше само експеримент — оправда се Яков.

— Да се надяваме, че си извлякъл поука от него…

Няколко дни по-късно Яков беше на мостика, в компанията на щурмана.

— Какво представлява компанията „Сагаев“? — попита той.

— Откъде знаеш това име? — изненадано го погледна щурманът.

— От Кубичев.

— Постъпил е неразумно.

— Значи и ти не искаш да говориш за нея — заключи Яков.

— Точно така.

Яков замълча. Очите му внимателно следяха работата на апаратурата. Върху екрана на малкия монитор тичаха някакви цифри, които щурманът прилежно записваше в дневника, а след това започваше да ги търси върху картата.

— Къде сме? — попита момчето.

— Ето тук — отвърна щурманът и посочи едно кръстче на картата. Беше поставено в средата на океана.

— Откъде знаеш?

— От цифрите, които излизат на екрана. Те обозначават дължината и ширината, виждаш ли ги?

— За да бъдеш щурман трябва да си много умен, нали?

— Не чак толкова — промърмори мъжът, зает да придвижва двете си пластмасови линийки върху картата. След малко ги закрепи със специалните метални пружинки, които стърчаха от корпуса на компаса.

— Нещо незаконно ли правите? — попита Яков.

— Какво?

— Затова ли не искаш да говориш?

Щурманът въздъхна и се изправи.

— Моето единствено задължение е да закарам този кораб от Рига до Бостън и да го върна обратно — рече той.

— Винаги ли превозвате сираци?

— Не. Обикновено возим карго. Разни сандъци. Никога не питам какво има в тях. Не задавам никакви въпроси.

— Значи може и да правите нещо незаконно — заключи Яков.

— Ама и ти си едно дяволче! — засмя се щурманът, после отново хвана химикалката. Дневникът се изпълни със стройни колони от цифри.

Момчето помълча малко, после попита:

— Мислиш ли, че някой ще ме осинови?

— Разбира се.

— Дори с това? — вдигна сакатата си ръка Яков.

Щурманът го погледна, в очите му се мерна съчувствие.

— Знам, че ще те осиновят — промълви той.

— Откъде знаеш?

— Някой е платил за прехвърлянето ти, нали? Някой е уредил документите ти…

— Никога не съм виждал документите си. А ти?

— Това не е моя работа. Моята работа е да закарам този кораб до Бостън и толкоз. — Човекът направи нетърпелив жест: — Защо не идеш при другите момчета? Хайде, върви!

— Те още са болни…

— Добре. Тогава иди да си поиграеш другаде.

Яков неохотно се спусна на пустата палуба и се приведе над парапета. Някъде там, сред огромната водна шир, плуват риби, помисли си той. После изведнъж усети, че не може да диша, а очите му гледаха като омагьосани разпенената от носа вода. Стисна металните пръчки и си представи как студените вълни го поглъщат в мрачните си пазви. Отдавна не беше изпитвал страх.

Но това, което изпитваше в този момент, беше именно страх…

Две нощи подред сънуваше един и същи сън. Сестрите твърдяха, че това е от лекарствата — метилпреднизолон, циклоспорин и болкоуспокоителни. Химикалите въздействали директно на мозъка, а за кошмарите допринасял и самият й престой в болницата. С всички ставало така, но нямало от какво да се безпокои. Кошмарите постепенно щели да изчезнат…

Но тази сутрин, събудила се просълзена в интензивното отделение, Нина Вос изведнъж разбра, че този сън никога няма да изчезне. Беше се превърнал в част от нея, също като присаденото й сърце.

Ръката й внимателно докосна бинтованите гърди. От операцията бяха изминали два дни, болките значително намаляха, но все още я събуждаха през нощта. Сякаш да й напомнят за подаръка, който беше получила. Сърцето беше здраво и силно, тя усети това веднага след операцията. Дългите месеци на болестта бяха изтрили от спомените й какво означава да имаш здраво сърце. Да се придвижваш, без да изпитваш пристъпи на задух, да усещаш как кръвта приятно затопля мускулите ти, да гледаш върховете на пръстите си и да се радваш на здравия им розов цвят. Толкова дълго бе живяла в очакване на смъртта, че животът се беше превърнал в нещо далечно и сякаш непознато за нея. Но сега го виждаше върху ръцете си, чувстваше го дори във върховете на пръстите си.

В тупкането на новото сърце.

Все още не го усещаше като свое собствено, може би никога нямаше да го почувства такова.

Като дете наследяваше хубавите дрехи на сестра си Каролайн — топлите пуловери, рядко обличаните официални роклички. Но макар че те отдавна се бяха превърнали в нейна, неоспорвана от никого собственост, тя продължаваше да мисли за тях като за дрехите на сестра си, като неразделна част от Каролайн.