Тес Геритсън - Изборът

— Искам да ви обясня какво стана онзи ден, госпожо Вос — започна тя. — Онова сърце, първото… — Отмести поглед от блестящите очи на пациентката и тихо добави: — Ставаше въпрос за едно момче… На седемнадесет. Възрастта, на която момчетата мислят за коли и момичета… Но той искаше само да се прибере у дома. Нищо друго… — От устата й излетя тежка въздишка. — Не можех да направя друго, повярвайте ми. Как да го изпусна? А вас все още не ви познавах… Нямаше ви на това легло… Той беше пред мен, не можех да избирам… — Примигна, за да прогони влагата от клепките си и замълча.

— Оживя ли? — тихо попита Нина.

— Да, оживя…

Нина кимна и отново докосна гърдите си. Сякаш искаше съвет от новото си сърце. Ослуша се известно време, после рече:

— Това момче също е живо… Усещам сърцето му, долавям всеки негов удар. Някои хора вярват, че сърцето тупти там, където е душата… Между тях може би са и родителите на това момче. Мисля си и за тях. Сигурно им е страшно трудно. Аз никога не съм имала деца… — Ръката й се сви в юмрук и се притисна към превръзките: — Не е ли успокояващо да знаеш, че част от детето ти продължава да живее? За мен би било много успокояващо, със сигурност би било… — От очите й рукнаха сълзи.

Аби хвана ръката й и остана изненадана от силата, с която топлите от треската пръсти се вкопчиха в нея. Нина я гледаше с блестящи очи, които сякаш излъчваха своя собствена светлина. „Не зная как бих постъпила, ако тази жена беше в реанимацията заедно с Джош“, честно призна пред себе си младата лекарка.

Над главата на пациентката тичаха зеленикави електронни импулси. Сърцето на непознатото момче напомпваше кръвта във вените й със скорост сто удара в минута.

Аби стискаше ръката на Нина и ясно долавяше пулса. Един стабилен и спокоен пулс, който не беше на Нина, а нейният собствен…

Двадесет минути бяха необходими на рентгеновия лаборант, за да се появи в отделението с портативния си уред, още петнадесет изтекоха преди проявената снимка да се окаже в ръцете на Аби. Тя я прикрепи към светлинното табло в дежурната стая и започна да търси признаците на пневмонията. Но такива нямаше…

В три след полунощ набра домашния телефон на Арън Ливай.

Насреща вдигна Илейн, гласът й беше дрезгав от съня.

— Ало?

— Илейн, обажда се Аби Диматео. Съжалявам, че ви безпокоя посред нощ, но трябва да говоря с Арън…

— Той тръгна за болницата.

— Кога?

— Ами… Веднага след второто телефонно обаждане… Няма ли го там?

— Не съм го виждала — поклати глава Аби.

Насреща настъпи тишина.

— Излезе преди един час — объркано промълви Илейн. — Би трябвало да е там…

— Не се притеснявайте, ще го потърся по пейджъра — рече Аби, прекъсна разговора и набра номера за вътрешна връзка с Арън. После остави слушалката върху вилката и зачака.

В три и петнадесет кардиологът все още не се беше обадил. През отворената врата на дежурната надникна Шийла — сестрата, която се грижеше за Нина Вос.

— Доктор Диматео, последната кръвна проба е готова — обяви тя. — Искате ли други манипулации?

„Дали пропуснах нещо?“, запита се Аби. Облегнала лакти на бюрото, тя се зае да разтърква слепоочията си в опит да прогони сънливостта. Трябва да мислиш! Какви могат да бъдат причините за следоперативна треска? Какво съм пропуснала?

— Органът — сякаш отгатна мислите й Шийла.

— Имаш предвид сърцето? — вдигна глава Аби.

— Хрумна ми нещо, но…

— Слушам те, Шийла.

— Такова нещо никога не се е случвало тук — колебливо започна сестрата. — Но преди да постъпя в „Бейсайд“ работех като оперативна сестра в клиниката „Майо“, като част от екип за бъбречни трансплантации… Там имах подобен случай… Следоперативна треска у пациент, на когото бяха присадени нови бъбреци. Причината за нея се оказа гъбична инфекция, но за съжаление я откриха едва след смъртта му… Разбира се, не бяха пропуснали да направят съответните посевки върху кръвните проби на донора, които се оказаха положителни. Но резултатите бяха готови цяла седмица след присаждането и това беше фатално за нашия пациент…

Аби се замисли. Очите й останаха заковани в монитор №15, върху който тичаше назъбената линия от сърдечната дейност на Нина Вос.

— Къде се съхраняват данните за донора? — попита след известно време тя.

— Долу, в канцеларията на координатора по трансплантациите… Ключът е у старшата сестра.

— Ще я помолиш ли да ми донесе съответната папка?

Аби въздъхна и сведе очи към болничния картон на Нина Вос. Трябваше да открие формуляра от Банката за органи в Ню Ингланд, който задължително придружава всеки предназначен за присаждане орган. Няколко секунди по-късно пръстът й вече следеше данните, записани в него. Кръвна група, ХИВ-статус, Васерман, плюс дълъг списък на лабораторни изследвания срещу всички възможни вирусни инфекции. Но самият донор не беше идентифициран.