Даниел Истърман - Последният убиец

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете — каза той подчертано учтиво. Тя кимна мълчаливо и го въведе в една малка стая встрани от първата стълбищна площадка. Затвори внимателно вратата и му посочи един стол. Всичко наоколо беше иранско. Той изпита неясно безпокойство.

Жената се настани срещу него.

— Кой сте вие, мистър Рандал? Защо дойдохте тук? Кой ви изпраща?

— Аз съм от… правителството. Дойдох да направя проучване за Фереще, да открия каквото мога, нещо, което би ми помогнало да я намеря.

— Вие говорите добре фарси. Живели сте в Иран. За кое правителствено учреждение работите, мистър Рандал? — Лицето й беше съсредоточено и не изразяваше нищо.

— Бях към посолството в Техеран няколко години, мисис…

— Навабпур, Нушин Навабпур. Какъв интерес може да има Държавният департамент към изчезването на моята братовчедка?

— Може да се окаже замесена с една екстремистка група, действаща в страната ни. Загрижени сме за нейната безопасност.

— Не е необходимо да ме лъжете, мистър Рандал. Вие не сте от Държавния департамент и вашият интерес към Фереще няма нищо общо с нейната безопасност. Вие мислите, че тя е член на терористична организация и искате да я намерите чрез нея.

Рандал знаеше, че няма да постигне нищо чрез увъртане. Иранците бяха прекалено добри в това, за да бъдат хванати по този начин.

— Да, това е една от причините. Но дори и да се окаже невинна, може да знае неща, свързани с други хора. И поради тази причина има голяма вероятност животът й да е сериозно застрашен. Ако вие знаете къде е, ще й окажете голяма помощ, ако ни съобщите къде се намира в момента.

— Не зная къде е, но дори и да знаех, не съм уверена, че бих ви казала. Полицията вече я търси, защо не ги попитате?

— Ние си сътрудничим с тях. Но може би Фереще не желае да си има работа с полицията, може би се опитва да ги избегне.

— Какво ви кара да мислите, че тя не бяга тъкмо от вас?

— Едва ли знае, че се занимаваме с нея. — Нещо в жената смущаваше Рандал, терзаеше ума му. Но не можеше да определи точно какъв е източникът му на безпокойство. Тя взе пакетче цигари от една близка масичка, изчука една, запали я и вдиша дълбоко. Не му предложи.

— Мистър Рандал, нямаме нужда от помощта ви. Ако Фереще е… ако тя е все още жива, полицията ще я намери. Майка й и аз се молим да я намерят, преди нещо да й се е случило.

Изведнъж той се сети: очите й. Въпреки черните дрехи, погребението преди ден и траурната церемония след това, тази жена не скърбеше. Нямаше и следа от наскоро пролети сълзи в очите й, от мъка, от безпокойство за братовчедка й. Може би не държеше особено на чичо си и братовчедка си, или пък дори ги мразеше, но иранската традиция изискваше тя да демонстрира скръб. Рандал мислеше бързо. Имаше и още нещо, нещо от това, което беше казала, и то не бе вярно. Беше му направило впечатление и го бе накарало да застане нащрек, но умът му отказваше да го осмисли. Продължи да говори, като трескаво съобразяваше.

— Натоварен съм с издирването на вашата братовчедка. Заповядано ми е да я намеря и да й помогна, но за да започна, имам нужда от помощта ви.

Още докато говореше, осъзна какво го тормози. На вратата, точно преди да го пусне вътре, тя бе нарекла мисис Ахмади своя леля, но преди това бе казала, че Ахмади й е чичо. Това не можеше да бъде. Или чичо и стринка, или леля и вуйчо, свако — каквото и да е, но не и чичо.

— Коя сте вие? — попита той. — Можете да ми кажете истината или да почакате, докато я установя. Но преди това искам да поговоря с мисис Ахмади. Веднага.

Още докато говореше, лицето й му каза, че е прав, но очите й продължаваха да го гледат втренчено.

— Страхувам се, че това не е възможно, мистър Рандал. Не мога да ви позволя. Ще трябва да си вървите, иначе ще повикам полицията.

Какво ли криеше? Защо се опитваше да му попречи да се срещне с вдовицата на Ахмади?

— Не бих го направил, мисис Навабпур. Нито пък ви съветвам да се опитвате да ме отклоните от разговор с мисис Ахмади. Къде е тя?

Не беше забелязал ръката й, придвижваща се много бавно към джоба на роклята й. Изминалите години бяха взели данъка си. С ловко движение тя измъкна малък, но смъртоносен автоматичен пистолет.

— Мисля, че си поговорихме достатъчно, мистър Рандал. Не ви е за пръв път да ни заставате на пътя. При последния случай това ни струва скъпи жертви, жертви, чиято стойност вие даже не можете да си представите. Мисис Ахмади е в стаята си; за неин лош късмет я сполетя нещастие. Мисля, че е крайно време и вас да ви споходи същото. Моля, поставете ръце на тила си и се изправете много бавно. Това е малък пистолет, но съм уверена, че вие много добре знаете какви поражения може да нанесе от толкова близо.