Даниел Истърман - Последният убиец

— На християните? Сигурен ли сте? — запита Пайк изненадано.

— Да, сър. Това е съвсем ясно, сър. Има показание, че БДПМ обяснили на Антониус, че те са шиити и предпочитат да помогнат на християните, отколкото на мюсюлманите сунити. Но съвсем не изглежда, че са го правили безкористно. В замяна на помощта си те поискали от Антониус да закупи повече оръжие, отколкото били собствените му нужди. Според него то трябвало да се изпрати в Иран.

Стрейкър подсвирна и се облегна назад.

— Браво! Каква фасада! Всички знаят, че християните са на пазара тук и в Европа. Те бяха във война, така че никой не би помислил за излишъци, отиващи някъде другаде. Някакви подробности за това как е организирано?

— Да, сър. Те обикновено получават оръжие през Марсилия, Испания, Италия и Гърция. Бившите ливански доставчици в Западна Африка също въртят оживена търговия, като изпращат товара през Казабланка направо в Средиземно море. Очевидно част от тези пратки са отклонявани в Средиземно море за Турция, откъдето са извозвани през Анадола в Иран. Какво е ставало след това, Антониус каза, че не знае.

— И нито един път никой от тези товари не е бил спиран?

— Не, доколкото е известно на Антониус.

— Имате ли представа за номенклатурата на доставките?

— Да, сър, списъкът е доста подробен. Много автомати — френски МАТ-49, немски „Хеклер“ и „Кох МР5-АЗ“, също така новата скъсена версия на техния МР-5К и голямо количество от нашия „КАМ-Стат Х-9111“. Антониус твърди, че е имало няколко големи доставки от 9 мм патрони за „Парабелум“ — стават за всички автомати, които изброих досега. Доставени са също така партиди от 7,62 мм АК-47, нашият „Армалайт AR-18“ и белгийски пистолети „Браунинг“. Има и още нещо, сър.

— Да?

— Антониус казва, че през 1978 са прехвърлени две пратки от Сиера Леоне през Африка и Червено море до Саудитска Арабия. Казва, че съдържали гранати и автомати.

Стрейкър подсвирна отново, но устата му беше суха и звукът излезе накъсан.

— А моделът?

— Да, сър, същият, който бе използван при обсадата на джамията тази година.

Когато Харпър напусна стаята с инструкции да напечата пълен доклад, Стрейкър се обърна към останалите и попита:

— А сега накъде?

Пайк поклати глава. Увереността му, че знае нещо определено, го беше напуснала. Фокусът на събитията се бе изместил от Иран към Германия, Хонконг, Турция, Бейрут и един Господ само знаеше къде още!

— Не мога да повярвам! — простена Рандал. Но знаеше, че отговорът е в Иран, където си е бил през цялото време. Искаше му се да се върне там, да тръгне право към центъра на безкрайната паяжина, макар и да съзнаваше, че да се върне без точна информация е не само опасно, но и безполезно. Той се отпусна в стола си и изпсува високо.

Вашингтон

Вторник, 18 декември 1979

След като Пайк си тръгна, Рандал се върна заедно със Стрейкър в неговия офис. Беше дълго помещение с нисък таван, боядисано в бяло. Притежаваше безличния комфорт на хотелски апартамент или луксозна стая за много важни личности. Стрейкър работеше тук, а понякога му се налагаше да живее и с дни. Но въпреки това не беше донесъл нищо от дома си. Обзавеждането, принадлежностите към бюрото, даже цветята по прозореца бяха закупени и поставени тук от Управлението. Стрейкър не беше добавил нищо. Нямаше картини по стените, нямаше фотографии по бюрото, нито даже трофеи или някоя хващаща окото дреболия, нито дори любим молив върху писалището. Нямаше нищо, което да оживява безличното пространство на помещението, и ако Стрейкър умреше или заминеше утре в чужбина, следващият обитател можеше да се нанесе веднага.

Рандал се отпусна на едното от трите кресла в стаята. Стрейкър очевидно беше прав. Той го познаваше от няколко години, първо от Иран и сега тук след неговото завръщане, но през цялото време никога не бе успявал да се доближи до човека зад служебното лице. Стрейкър беше четиридесет и пет годишен, неженен, недружелюбен и мълчалив. Не ходеше на гости, нито някой ходеше при него. Никога не говореше за себе си и изглеждаше така, сякаш изобщо нямаш личен живот. В департамента не се носеха клюки по адрес на Стрейкър, слухове или стари случки, верни или не. Рандал знаеше, че той е добър в работата си, внимателен, акуратен, че е господар на чувствата си и притежава самоконтрола, необходим за всеки агент. Ако таеше някакви чувства или страсти, то те бяха дълбоко погребани и скрити от погледите.

Сега обаче нещо го смущаваше, изкарваше го от релси. Стрейкър беше разтревожен и разсеян. И това имаше връзка със сегашния случай, Рандал беше сигурен. Дали не знаеше или подозираше нещо, което не бе казал на колегите си? Което не би могъл да им каже?