Даниел Истърман - Последният убиец

В Индийския океан американските военни кораби патрулираха в неспокойни води. На север по границите на Афганистан руските войски започнаха да се прегрупират в подготовка за нахлуване, което предстоеше само след три седмици. Първото по същество нарастване на активността на съветските войски се прояви на 8 и 9 декември, когато една специална бригада от руски десантчици се появи във военновъздушната база в Баграм.

В Европа представителите на НАТО, министрите на външните работи и министрите на отбраната се подготвяха за конференция в Брюксел, на която трябваше да дискутират американското предложение за базиране на 464 ракети с далечен радиус на действие „Томахок“ и 108 балистични ракети „Пършинг II“ в Англия, Западна Германия, Холандия, Белгия и Италия. От Русия Громико предупреди Европа за опасностите от нова надпревара във въоръжаването. От летищата в Лейкънхийт и Горен Хейфорд в Англия излитаха F-11, въоръжени с ядрени бойни глави, и ревяха в небето по своите всекидневни маршрути.

Разузнавателните служби в десет държави подложиха на най-щателна проверка архивите си. Имена, места и дати бяха разменяни отново и отново в истински водовъртеж от информация и картината започваше да се оформя. Но само във Вашингтон имаха представа за пълния размер на опасността. Това бе мястото, където се събираха всички нишки, и само там се знаеха подробностите от опита за убийство на президента.

В една малка стая в главната квартира на ЦРУ трима мъже седяха наведени над маса, затрупана с документи и папки. Хауърд Стрейкър и Питър Рандал си спомниха едно подобно събиране, състояло се преди около две години, с тази разлика, че този път не присъстваше Брандън Стюарт. Артър Пайк не беше член на това братство, но той бе наблюдавал работата им отдалече, бе приемал докладите им, бе страдал заради тях, работил за тях, залагал на способностите им. До неотдавна те никога не бяха се срещали, но днес бяха заедно, опитвайки се да подредят още елементи от гигантската главоблъсканица от информация, която сякаш ставаше все по-безформена и нереална с всяко прибавено късче. Стрейкър разбърка купчина документи и започна:

— От всичко, което разузнаването успя да събере, изглежда така, сякаш нашата благотворителна организация БДПМ е в центъра на някаква дяволска конспирация и ние даже не можем да започнем да гадаем колко е голяма. Трафикът на наркотици, изглежда, е само част от нейната дейност и доколкото можем да видим, съществува просто само за набавяне на средства, които обаче се използват за цели твърде различни от благотворителността. Бюрото за борба с наркотиците към Обединените нации ни оказа голяма помощ и вчера ни предостави едно твърде важно звено в информационната верига. Вече знаете, че в счетоводните книги на БДПМ намерихме документи за големи преводи от компании, регистрирани в Хонконг. По всичко личи, че те всички принадлежат на пет семейства и всички са от ирански произход. Утвърдени заселници в Хонконг, много влиятелни в бизнеса там. Всички глави на семействата притежават скъпи добре охранявани домове на Виктория Пийк и имат представителни офиси на Централ и Педер Стрийт. Управляват хотели в Муи Во на остров Лантан и фабрики на Каулуун и са познати лица в хонконгските клубове и хиподрума „Хепи Вали“. С други думи, са на голяма почит. И всички до един са мошеници. Изглежда, че членовете на петте семейства, всички принадлежащи към сектата на измаилитите, са се появили заедно в Хонконг през миналия век. В това няма нищо необичайно — много ирански търговци открили магазини по тези места в онези времена. Търговията между Хонконг и южното иранско пристанище Бушер в залива била твърде оживена. Персийски килими, облекло, тюркоази и други стоки заминавали за Китай, а оттам изпращали китайска керамика, коприна и чай. Но едно от най-големите експортни пера на Иран бил опиумът. Тогава търговията е била напълно законна — в миналото в Иран наричали наркотика „тариак“ — т.е. лек, защото се използвал като лекарство. През това столетие много от иранските семейства напуснали Хонконг. Бизнесът вече не вървял така добре, търговията с опиум вече не била законна и те искали да направят удар някъде другаде. Но нашите пет семейства останали в играта, търгувайки с коприна, нефрит и слонова кост. В действителност продължили търговията с опиум, но по различен начин. Наш доклад навежда на мисълта, че те са инвестирали в производството и пласмента на хероин още от шестдесетте години. Поддържали са тесни връзки с една голяма английска компания — „Банър Уилсън“, но от известно време оформили нещо като синдикат, малък, но ефективен, и при това независим от Триадите или някой друг. И щом те подпомагат финансирането на БДПМ, то тогава се получава някаква дяволска мрежа. Синдикатът получава суровия опиум от Златния триъгълник, от Лаос, Тайланд или Бирма. Прекарват го през тайландската граница в малки статуетки на Буда, откакто на митническите служители е забранено със закон да проверяват религиозни предмети. По-голямата част от него се транспортира по море директно от Банкок до Хонконг, където се разпределя между няколко наркоклана. Нашите пет семейства управляват заедно една обща фабрика в Каулуун за производство на хероин от суров опиум. Можем само да се досещаме как успяват да възпират полицията от рейдове — или поне да не ги правят в неподходящо време. Така или иначе, товарят опиум и хероин на кораби в направление към Залива. В пролива Ормузд малки лодки с платна влизат в контакт, прехвърлят наркотиците в малки пакети и ги превозват до убежища на иранския бряг. От време на време някои дребни риби биват арестувани, може би екзекутирани, но никой не достига до големите акули в Техеран или до доставчиците в Хонконг. Между другото, Питър, твоят стар приятел Хаджи Реза Турчина беше един от важните вносители, работещ с доставчиците от Хонконг. Част от наркотиците се продава в Иран, както знаете, но остатъкът се изнася контрабандно от страната, обикновено с влака Техеран — Истанбул. Влиза в Турция, където една фашистка група, наречена Сивите вълци, го прекупува, за да го изпрати по вода до Холандия. И все пак изглежда, че известна част минава директно от Техеран през Лондон до Мохамед Ахмади в Ню Йорк.