Даниел Истърман - Последният убиец

Вдигна ножа и го опря в бузата си, след което започна бавно да го притиска в кожата. Ножът проби бузата, мина през устата и стигна до другата буза; натискът му не спря и след миг острието се показа от лявата му буза. Дори и звук не се изтръгна от устните му, докато пробиваше плътта си, нито капка кръв не се появи по кожата му. Той бавно издърпа ножа обратно. По двете му бузи останаха следи от пробиването, но без никаква кръв.

Пристъпи към вратата, стиснал ножа зад гърба си, отвори я и повика стража. Мъжът тръгна към него, без да подозира нищо; Наваи се олюля и се подпря на касата. В мига, в който мъжът застана до него, иранецът се раздвижи като мълния, прерязвайки незащитеното гърло на пазача и едновременно с това издърпвайки тялото му в стаята. Разрязаното гърло изригна кървава струя и пазачът се строполи на пода. Наваи затвори вратата. После отиде в центъра на стаята, без да обръща повече внимание на мъртвото тяло, коленичи на килима и отново започна да напява „Хуваллах“. След пет минути спря. Беше готов. Насочи върха на ножа към стомаха си и натисна силно. Острият като бръснач връх проникна в тялото му почти без звук; той бързо го издърпа. Избра ново място и отново натисна. Никаква кръв не бликна от разрезите. Седем пъти сряза тялото си, без дори и капчица кръв да излезе от раните, без да издаде и най-малкия звук. Но челото и тялото му се потяха обилно. Той се изправи, залитна, но успя да възстанови равновесието си и се приближи до леглото. Взе остатъка от бинта и скъсаната опаковка, смачка ги в юмрука си и бавно се насочи към банята. Захвърли в тоалетната чиния безформената топка, в която се бяха превърнали превързочният бинт и опаковката му, и пусна водата; после повдигна капака на резервоара и пусна вътре ножа. Върна се в стаята и отново коленичи на килима. Бледото слънце хвърли първия си лъч през прозореца. Наваи пое дълбоко въздух, изкрещя „Аллах Акбар“ и с неимоверно усилие освободи всяка блокировка по тялото си, вените и артериите. Кръвта шурна едновременно като фонтан от седемте му рани, бялата му пижама мигновено се обагри в тъмночервено, потоци гореща кръв рукнаха по пода. Слънцето още не бе се подало изцяло над хоризонта.

Техеран

Четвъртък, 6 септември 1979 година

В една от стаите на къщата, в която Наваи научи за своята мисия, мълчаливо седяха осем мъже. Шестима бяха облечени според традиционната ислямска мода, едни в бяло, други в черно, с грижливо подрязани бради. Бяха на различна възраст, от 30 до 60, а може би и 70 години. До тях седеше още един, седми мъж, по-възрастен от останалите. С бяла коса и сини очи, той определено не беше иранец, чертите му бяха на човек от Севера, макар че кожата му беше силно потъмняла от многото години живот в страна с жарко слънце. Беше облечен по западна мода: чист бял костюм от памук и обувки от мека черна кожа. Два тънки белега се очертаваха на дясната му буза.

Седмината мъже седяха в редица покрай едната стена, срещу тях върху възглавници седеше лично имамът, със сива брада и блеснали очи, облечен в тъмнозелена аба и зелен тюрбан, знак за знатния му произход от коляното на Пророка. На лицето на всеки член от групата личаха следи от напрежението и мъката през последните петнадесет дни. По различни причини всички бяха плакали през последните две седмици. Но сълзите им не бяха заради Хюсеин и неговото мъченическо семейство, те бяха заради участниците в трагедията, разиграла се в Голямата джамия в Мека.

Новината, че рано сутринта на предишния ден оцелелите от бунтовниците, криещи се в подземията на Голямата джамия, са се предали, току-що бе стигнала до Техеран. Общо шестдесет от тях били убити, а други сто и седемдесет пленени живи. Съгласно саудитските власти, между убитите бил и Мохамед ибн Абд Аллах, самопровъзгласилият се Махди. Независимо от това дали бе истина, или не, завземането на джамията и последвалата обсада бяха разтърсили здраво ислямския свят.

Неспособността на саудитското правителство да оповести точна информация само подхранваше слуховете навсякъде. Предсказанието на Махди за свещена война изглеждаше почти реално. На 23 ноември имаше антиамерикански вълнения в Турция, където студенти се опитаха да щурмуват резиденцията на Генералния консул в Измир, и в Бангладеш, където триста студенти демонстрираха пред американското посолство в Дака, обвинявайки ЦРУ, този демон на злото, в съучастничество при атаката на Джамията.