Даниел Истърман - Последният убиец

Стрейкър седна срещу Рандал, погледна го и отмести очи. Нямаха никакво време. Трябваше да действат сега или изобщо да не правят нищо. Трябваше да започнат тази нощ, нямаха време за губене. Онова, което Рандал не знаеше, беше страшно много, а останалото, което подозираше — също. Толкова много, което той никога не трябваше да узнае, нито пък да подозира. Но той беше ключът към ситуацията и те трябваше да го използват. Проблемът на Рандал беше, че се беше замесил. Още от самото начало той бе допуснал лични чувства да оцветяват преценките му, да изкривяват представата му и да го отклоняват от правилната посока. Това едва не му коства живота. Подобно ангажиране винаги носи наказание. Един агент никога не трябва да се поддава на чувствата си, не трябва да изпитва тревоги, нито да се ангажира емоционално. Това бе веруюто на Стрейкър, религията му от двадесет и пет години, и до този момент никога не бе имал проблеми. Рандал беше проблем, но той трябваше да бъде използван поне още веднъж. Щом установеше връзка, можеха да го върнат обратно под претекст, че все още не е добре, че не се е възстановил физически и духовно от поражението в Иран, и да го пенсионират. Дискретно, разбира се. Винаги дискретно.

— Питър — изрече той, неуверен как трябва да започне. Настъпи пауза. Рандал чакаше, без да знае какво има предвид Стрейкър. Не можеше да прочете нищо на лицето му. Беше безизразно и затворено като кабинета му. Стрейкър продължи с равен глас:

— Имаме проблем, Питър. Второстепенен, но проблем, при решението на който можеш да помогнеш. — Той отново направи пауза. Беше повторил два пъти думата „проблем“, един път би бил достатъчен. Не трябваше да подчертава трудностите. Изправи се, отиде до бюрото си и изтегли едно чекмедже. Извади папка в убит червен цвят.

— Получих това преди няколко часа — каза той и седна зад бюрото, дистанцирайки се по този начин от Рандал. — Това е доклад на ФБР от Ню Йорк. Те ни сътрудничеха в този случай. Реших, че… — той се поколеба за момент, после продължи, — … че е за предпочитане да не споменавам за това по време на нашата среща с мистър Пайк. Не е необходимо да знае всичко. Докладът се отнася за семейство Ахмади в Ню Йорк, по-конкретно за съпругата и дъщерята. Изглежда, че мис Ахмади е в неизвестност от късния следобед вчера.

Очите на Рандал се разшириха едва забележимо. Иначе лицето му не показа никаква реакция.

— Казва се Фереще — продължи Стрейкър. — Съгласно този доклад, тя се е грижила непрекъснато за майка си от момента на ареста на баща й. Последните били тежки за семейството. Ахмади починал в ареста, така че следвало да има смъртен акт. Но ФБР държало архивите му и семейният адвокат направил скандал и проточил нещата, предизвиквайки едно досадно забавяне. И така допреди няколко дни, докато се уреди всичко. Погребението се състояло едва вчера сутринта. След това Фереще се прибрала с майка си и няколко роднини. По някое време следобед излязла да купи успокоителни за майка си от аптеката. Оттогава е в неизвестност. Никой не я е виждал, нито е чувал нещо за нея.

Стрейкър млъкна. Да, трябваше да стане тази нощ, утре най-късно.

— Да? — Тонът на Рандал беше неутрален, ненастоятелен. Просто искаше да знае.

Стрейкър го погледна озадачено.

— Какво мога да направя аз? — попита Рандал. — Ти каза, че мога да помогна. Какво искаш да направя?

— Иди в Ню Йорк. Намери я. Намери момичето. — Стрейкър не искаше думите му да звучат като заповед. Наум бе започвал всяка фраза с: „Бих искал да…“ Но това нямаше да е правилно. Не той, Стрейкър, искаше Рандал да отиде в Ню Йорк. Беше му все едно. Той просто изпълняваше желание, трансформираше го в заповед. Желания, заповеди, къде ли в крайна сметка беше разликата? Така и не се беше научил да прави разлика между тях; просто се подчиняваше. А Рандал не се беше научил. С него щеше да бъде трудно.

— Искам да опиташ, Питър, да се опиташ да я намериш. — Стрейкър произнесе думата, макар всъщност да не искаше нищо. Или може би само подчинение.

Това не означаваше нищо за Рандал. В Ню Йорк си имаше достатъчно хора за тази работа — полицията, ФБР и даже частни агенции. Какво би могъл да направи той? Къде би могъл да отиде? И той го каза.

Стрейкър кимна:

— Зная, Питър. Полицията вече я търси. ФБР също. Но ти би могъл да говориш с майката на фарси, да спечелиш доверието й и да ти каже каквото знае. Тя може да те отведе до момичето.

— Откъде знаеш?

— Сигурен съм в това. Майката знае къде е момичето. Поговори с нея.