Даниел Истърман - Последният убиец

Той знаеше. Бавно, без да отделя очи от пистолета и ръката, която го държеше, той вдигна ръце и ги постави на тила си, както му беше казано. След това започна да се надига от стола. Тя държеше уверено пистолета; не съществуваше риск да стреля случайно. Е, щеше да има поне малко време за мислене.

— А сега, мистър Рандал — продължи тя, — извадете с лявата си ръка пистолета от кобура под мишницата си и го пуснете внимателно на пода. Направите ли някакво рязко движение, стрелям веднага.

Той измъкна пистолета от кобура с дулото надолу. Движенията му бяха бавни и успокояващи. Оръжието изтрополя до краката му върху плътния килим.

— А сега поставете ръцете си пак на тила и идете до вратата, но не се опитвайте да я отворите.

Той се подчини, спомняйки си инструкциите отпреди години на тренировките в школата за това как да се държи в ситуации като тази: „Изпълнявай всичко, което ти нареждат, прави го бавно, не прави нищо, от което лицето, държащо оръжието, може да изпадне в паника. Дай си време за мислене и не действай, преди да си абсолютно сигурен.“

— А сега — продължи тя, — отворете вратата бавно с лявата си ръка. Не прекрачвайте прага, преди да съм казала. — Ръката й не помръдваше, оръжието беше насочено точно в главата му. Трябваше да се доближи до нея.

— Кои са вашите хора? — попита той. — Имам право да зная, нали? Ние се борим един срещу друг близо вече две години и все още не зная кои сте вие.

— Тихо! — прекъсна го рязко тя. Това беше първият знак, който издаваше нервността й. — Отворете вратата. Бавно.

Той хвана дръжката, натисна я и открехна вратата.

— Въобще не ми пука за тишината, — меко каза той. — Ако имате намерение да ме убиете, не би навредило да ми ка…

— Казах да пазите тишина! Тайната никога не бива да се разкрива пред външни лица, никога! — Тя говореше със страст и вълнение, гласът й звънтеше в безмълвието на празната къща.

Рандал погледна надолу към килима до вратата. Беше точно така, както си го беше представял. За богатите иранци не беше необичайно да влагат в хубави килими като средство срещу инфлацията. Те са неудобни за крадене, лесно се съхраняват и увеличават стойността си с времето. Хубавият килим има нужда от ходене върху него; това подобрява влакнестата структура, придава му патина и смекчава цветовете. Най-добрият начин на съхранение е да се трупат един върху друг три, четири и даже половин дузина. Тук навярно бяха три — вратата бе изрязана два-три сантиметра, за да може да се плъзга отгоре. Рандал я отвори докрай и зачака следващите инструкции.

— Сега застанете в рамката на касата, без да мърдате. Дръжте ръцете си на тила.

Това беше най-трудният момент за нея и най-опасният за Рандал. Той можеше да се хвърли наляво или надясно, може би щеше да успее да намери някакво прикритие в друга стая преди тя да се добере до вратата и да стреля. Възможно, но не и сигурно, и ако сметката му се окажеше крива, едва ли щеше да остане жив, за да съжалява за грешката си. Той леко помръдна крак, бутайки с пета ръба на най-горния килим, като го плъзна внимателно назад.

— Застанете на колене — заповяда тя — и след това вървете на колене към перилата.

Той бавно сви колене, избутвайки килима назад, като образува две ниски гънки. Очите й бяха фокусирани върху главата и ръцете му, пистолетът се наведе надолу към предпочитаната цел — основата на врата му. Той се придвижи несръчно на колене през площадката; полираният дървен под болезнено го убиваше. Когато стигна до перилата, жената тръгна към вратата. Той се напрегна в очакване къде ще стъпи.

Жената се спъна в една от гънките на килима и пистолетът й изгърмя; тя политна с несръчно протегната напред лява ръка, за да смекчи падането. Куршумът мина далеч от целта, разцепвайки дървеното перило на метър от Рандал. Само след миг той вече бе на крака, изрита пистолета от ръката й, замахна и я обездвижи със саблен удар по шията. После се наведе и я обърна по гръб, после я издърпа да стане. Беше лека, но високият й ръст затрудняваше движенията му.

Настани я на един стол с високо облегало, наведе главата й напред и опипа вътрешността на устата й. Намери капсулата зад последния долен зъб отдясно. Бръкна в джоба си и извади малкия швейцарски армейски нож, с който никога не се разделяше, отвори една малка пила и се захвана с изваждането на капсулата; задачата му се усложняваше от необходимостта да държи главата й наведена напред, в случай че неволно счупеше това, което толкова се стараеше да запази здраво.