Даниел Истърман - Последният убиец

— Окей — кимна Рандал и се обърна към лекаря: — Изнесете и тази. Ще се погрижа тя да бъде под ключ, но искам от вас да направите всичко възможно, за да остане жива. Тя разполага с информация, която ми е страшно нужна. Обадете ми се веднага щом стане годна за разпит.

Излезе от стаята и тръгна нагоре по стъпалата. Стаята на Фереще Ахмади беше вече претърсена от жената или нейните приятели. Съдържанието й беше разхвърляно в безпорядък по пода: чаршафи, облекло, гримове, книги, документи, фотографии. Той внимателно прекрачваше разхвърляните вещи. Дали Нушин Навабпур беше търсила нещо определено, или просто така, напосоки? Може би бе успяла да открие онова, което е търсила, преди той да я бе обезпокоил, и вече е била изпратила съучастниците си след момичето? Или пък той й е попречил в търсенето? Той вдигна няколко листа, предимно писма и стари записки от колежа, и започна да ги прехвърля.

Според досието, което бе проучил преди да тръгне от Вашингтон, Фереще Ахмади бе на двадесет и две години, неомъжена и работеше като архивар в Музея за модерно изкуство, недалеч от Пето авеню. Следвала в Националната академия за изобразително изкуство, където все още бе регистрирана като студент по графика. Част от времето си прекарваше като помагаше в семейната галерия за антики. Американски гражданин, прекарала първите десет години след рождението си в Иран и след това през 1966 година дошла с родителите си в Ню Йорк. Снимката й показваше интелигентна, необикновено привлекателна жена; очите и устата й издаваха независим характер, съчетан с може би малко неувереност. Беше виждал същия израз и преди върху лицата на ирански жени, чиито ум и външност биха били залог за всякакъв вид успех, но техните семейства ги държаха според изискванията на традицията в безусловно подчинение. Понякога ставаха политически активистки.

Рандал почувства как го обзема чувство на самота и унилост. Защо не се бе оттеглил, когато се върна от Иран? Беше подобно на завръщането от Виетнам; най-удачният момент да бие шута на всичко. Но вместо това бе останал, бавейки се с оставката, съзнавайки, че може да го направи всеки момент. Но отново бе засмукан от този ненаситен вихър от интриги, престъпления и насилие. Призракът, който преследваше от толкова време, все му се изплъзваше, като дим между пръстите му, всеки път, когато се изправеше лице в лице с него.

Под една купчинка писма попадна на едно, сгънато внимателно и върнато в плика му, което предполагаше по-внимателно отношение. Съдържаше само няколко реда: „Скъпа моя, съжалявам много, че всичко трябваше да свърши по този начин, така внезапно. Може би всичко е за добро. Знаеш, че никога не бих могъл да ти причиня болка. Знаеш също къде да ме намериш, ако изобщо някога ме потърсиш отново. Ръсел Фернуел.“ Записката беше кратка и не съдържаше адрес, но все пак бе начало. Рандал намери една адресна книжка, дебела и пълна с имена, някои бяха подредени по азбучен ред, други вписани без никаква схема. Нямаше никой записан като Ръсел. Той започна от А и продължи нататък, без да пропуска име. След пет минути го намери: Ръсел Фернуел, 49 Гроув Корт, Гринич Вилидж. За да е сигурен, провери до края, но човек с това име повече нямаше. Затвори книжката и я захвърли върху писалището до прозореца. И в същия момент окото му улови лекото движение на къс хартия, раздвижил се от трепета на въздуха, предизвикан от летящия бележник. Отиде до писалището и го вдигна; ръката му леко затрепери.

Беше виждал вече подобен лист: бледосин, покрит с тайнствени символи и ивица от почти нечетливи йероглифи в долния край. Не можеше да е сигурен, че знаците са същите, но във всичко останало той бе напълно идентичен с листа, намерен в папката на Масуд Хешмат, и с онзи, който Хешмат беше вдигнал от пода в къщата в Колхак. Лист хартия, причинил толкова много смърт. Рандал го сгъна и го пъхна в джоба си.

От Челси до Гринич Вилидж се стигаше само за няколко минути с кола. Гроув Корт представляваше малка група от тухлени къщи встрани от Гроув Стрийт, всички с изглед към един парк. От квартал на нюйоркските бохеми през шестдесетте сега мястото се бе превърнало в убежище на богати и преуспели хора с артистични претенции. Беше още красиво, но някаква застояла атмосфера бе обгърнала околността и заглушаваше бунтарския дух на предишните десетилетия. Гроув Корт бе усамотено и тихо място, в което външни хора нямаха достъп. Минаваше полунощ, когато Рандал отвори тежката врата, защитаваща малкото убежище от несигурността на улицата отвън. Тя издрънча зад него.