Даниел Истърман - Последният убиец

Вторник, 18 — сряда, 19 декември 1979 година

Рандал реши да върви пеша въпреки студа. Искаше да прочисти главата си, да освободи мозъка си от облаците, които сякаш се сгъстяваха полека-лека и замъгляваха ума му. Усещаше града наоколо — завит със сняг и тъмнина, но буден, приличащ на огромно тъмно сърце, в което пулсираше непрестанен живот. Коли и хора го подминаваха, вратите на баровете и нощните клубове му действаха успокояващо с живота зад тях, шум от музика и смях избликваше навън и затихваше отново, когато отминаваше. Всичко идваше до него на потоци: поток музика, поток от гласове, поток цветна и после бяла светлина; обливаха го, когато преминаваше, потънал в своята собствена тишина. В един рок клуб някой пееше парче на Пати Смит може би беше същото място, където самата тя го е изпълнявала за пръв път. Думите стигаха до него в нощния въздух, остри и отчетливи, музиката бе сурова и агресивна. Продължи по пътя си; музиката се издигна до кресчендо край него, после взе да стихва зад гърба му. Повече от всякога имаше чувството, че е следен, веднъж долови стъпки зад себе си, но когато се обърна, не видя никого, а ехото бе отшумяло.

Устър Стрийт изглеждаше безлюдна, тълпите от близкия Бродуей се бяха разотишли. Чувстваше се потиснат между сближените стени, от тежките чугунени фасади на старите търговски сгради, превърнати от времето и парите в ателиета на художници и зали за репетиции на съставите от новата вълна музиканти. 15С беше тясна сграда, сгушена между две други, с широки фасади. Прозорецът над входа беше тъмен — нямаше никого. Той завъртя ключа в ключалката, тя се отвори леко и той бутна вратата. Ръката му посегна в тъмното и пошари по стената, докато намери ключа и го натисна. Светлина обля антрето. Стръмно стълбище с метални стъпала водеше нагоре до вратата на тавана. Той се изкачи. Обезпокои го мисълта, че металните стъпала под краката му ще издадат присъствието му на всеки, който може да се крие горе.

Отключи вратата на ателието и бавно я бутна. Ивица бледа, мека светлина падна върху дървения под на обширното студено помещение. Почувства пустотата му, сякаш спотаена в тъмнината. Ръката му се протегна за ключа на осветлението. В същия момент един женски глас прозвуча от тъмнината някъде вляво. Думите бяха на фарси, тонът бе остър, изпълнен със стаен ужас, но в същото време и опасно спокоен.

— Спрете и вдигнете ръце. Бавно. Хванете ръцете една за друга с дланите нагоре и ги дръжте над главата. Имам пистолет и силуетът ви е очертан от светлината зад вас. Дори и не си помисляйте за никакво движение. Влезте много бавно и застанете в средата на помещението.

Той изпълни нареждането. Чувстваше се пълен глупак, че го хващат по такъв начин за втори път в една и съща нощ.

— Спрете! — заповяда гласът. — Извадете си оръжието с лявата ръка и го пуснете на пода. Не се опитвайте да стреляте — няма да ме улучите. — Той се подчини и внимателно пусна пистолета на пода.

— А сега — продължи тя, — кой сте вие? Как попаднахте тук?

Внезапно реши да й отвърне на английски.

— Казвам се Питър Рандал и съм тук, за да ви помогна, ако се нуждаете от помощ. Сигурен съм, че имате нужда.

Тя също превключи на английски; владееше го доста по-добре от фарси.

— Вие не сте ченге; те не знаят фарси. Но не се затруднявайте да ми обяснявате за кого работите; мога и сама да се досетя. Защо не ме оставите на мира? Какво иска ЦРУ от мен? Казах ви, че не знам нищо.

— Мисля, че грешите, мис Ахмади. Ние никога не сме говорили с вас. Оставихме разпитите на ФБР и полицията. Но сега съм тук, защото се е случило нещо, което ви е подгонило. Искам да ви помогна.

— Не ме лъжете. ЦРУ ми виси на врата още отпреди да започне всичко това. Вашите хора се появиха веднага щом ченгетата и ФБР свършиха.

Рандал бе смутен. Даже и колегите му от вътрешните операции не знаеха за това.

— С кого говорихте? — попита той. — Как се казваха?

— Представиха се като агент Горман и агент… не си спомням името. Носеха удостоверения на ЦРУ, казаха, че идват от Вашингтон. Но за какво ли си хабя думите? Вие и без това го знаете.

Ледени тръпки пропълзяха по гърба на Рандал. Във вътрешните операции наистина имаше човек на име Горман, беше го срещал един-два пъти по време на тренировки. Какво ставаше? Защо Стрейкър не му бе казал, че вече са я разпитвали?

— Чуйте — изрече умолително той. Съзнаваше, че трябва да я убеди. — Не знаех, че още някой е бил изпратен. Пристигам току-що. Трябва да ми повярвате. Вие се нуждаете от помощта ми, както и аз от вашата. Трябва да знам за какво ви разпитваха, какво искаха да узнаят.