Даниел Истърман - Последният убиец

Фернуел спря и се обърна към стената. Рандал проследи погледа му. От мястото му не се виждаше ясно, но фотографиите изглеждаха добри. Помисли си, че Фернуел е наистина майстор в професията си и че е имало време, може би не много отдавна, когато хората са купували копия на творбите му не заради името, а защото са вълнуващи.

Не му трябваше много време, за да съобрази, че Фернуел разиграва поза, и при това не съвсем талантливо. Нахаканата външност прикриваше още нещо и Рандал се досети, че Фереще Ахмади е знаела какво представлява това още нещо. Той си бе изградил един мислен образ за нея, докато ровеше из нещата в стаята й, и този образ не включваше връзка с умник на средна възраст. Фернуел се прикриваше. Най-много го издаваха ръцете му, които често вдигаше до устата си. Мъжът беше уязвим и компенсираше своята неувереност, демонстрирайки на околните, че с пълно право заема мястото в живота си.

— Какво се случи през август? — попита Рандал. Някъде сред отговорите на Фернуел имаше информация, която щеше да го отведе до Фереще. Трябваше само да зададе нужните въпроси.

— Август? — Фернуел повдигна рамене, сякаш за да подчертае незначителността на темата, но жестът излезе неубедителен. Каквото и да се бе случило, явно е било важно за него.

— Всъщност нищо определено — каза той. — Нямаше някакъв конкретен повод. Нещата просто се изясниха, това е всичко. През последната половин година връзката ни западаше. Аз се променях. В работите ми се чувстваше умора, започнах да се повтарям, но продавах на разработен пазар. Все още правех добри неща с Фереще, но останалото беше рутина. Каза ми, че фотографиите ми стават банални и че и аз се превръщам в тяхно подобие. „Банален“ — това е думата, която употреби. Заболя ме, когато го каза за пръв път; направо побеснях. Но тя имаше право. Започнахме да се караме. Не харесваше приятелите ми, нито клиентите ми. Имаше си свои приятели — по-млади, с повече идеали. Започна да пропуска срещите ни и един ден през август изведнъж се появи отново тук. Беше напрегната и нервна — каза, че няма смисъл, че всичко е свършено. Повече не я видях. Това е истината.

Рандал кимна. Зачуди се докъде ли е паднал Фернуел оттогава?

— Към какво друго, като изключим изкуството, проявяваше интерес тя? — попита той. — Политика, религия или нещо подобно?

— По дяволите, не! — Възражението на Фернуел беше енергично и спонтанно. — Мразеше политиците. Родителите й бяха религиозни, но тя нямаше време за това. Не, тя обичаше изкуството, театъра и модерните танци. Обичаше още японската храна, Вонегът и дискотеките — добави той разгорещено и после смени тона: — Вижте, казахте ми, че баща й е арестуван по обвинение в трафик на наркотици. Сега ме питате за политика. Какво става? Грози ли я някаква опасност?

— Може би, така че ако имате някаква представа къде може да се намира, ще й направите голяма услуга, като ми кажете. Били сте близки с нея и ако е в беда, може би ще дойде при вас за помощ.

— Съмнявам се. Но ще ви уведомя веднага, ако се появи.

— Къде би могла да отиде? Имаше ли приятели, хора, при които би се чувствала в безопасност?

— Не мога да се сетя за никого. Тя имаше приятели от Академията, студенти и прекарваше с тях доста време. Но аз никога не съм вземал някакво участие в тази страна от живота й. Това, което ставаше между нас, беше нещо съвсем отделно, откъснато от всичко останало.

Рандал кимна. Нямаше какво повече да научи от Фернуел. Изправи се и се насочи към вратата. Момичето на дивана го проследи със скучаещия си поглед.

Фернуел изтегли резето, което му даваше сигурност срещу объркания свят отвън, и Рандал пристъпи в мразовитата нощ. Вратата започна да се затваря, но изведнъж се отвори отново и Фернуел го повика.

— Току-що се сетих за нещо. Имам едно таванче в Сохо на Устър Стрийт. Купих го за ателие в края на шестдесетте, когато хората започнаха да се местят в Сохо заради ниските наеми, и все още го използвам, когато ми трябва усамотено място. Фереще често идваше там; дадох й ключ и той все още е у нея. Има вероятност да се е покрила там. Почакайте, ще ви дам моя ключ. — И той отстъпи назад, оставяйки Рандал сам на стълбите. Върна се бързо с два ключа в ръка.

— Адресът е: 15С Устър Стрийт. Този ключ е за стълбището, а този отваря вратата на ателието. Върнете ми ги, когато свършите. И вижте, ако я намерите — без грубости. Ако има нужда от нещо: пари, адвокат или каквото и да е друго, аз ще го уредя.

Рандал кимна. Знаеше, че думата „уредя“ не се използва току-така.