Даниел Истърман - Последният убиец

Нещо неопределено се вкопчи в сърцето на Рандал.

— Как изглеждаше? — попита той. — Имаше ли нещо отличително във външността му?

— О, да — отговори Фереще. — Лицето му привлече вниманието ми, но има още нещо, което позволява лесно да бъде разпознат. Дясната му ръка я няма.

Рандал рязко пое въздух. Той бе тук, тук, в Ню Йорк, мъжът, когото бе видял в зуркхана.

— Нещо не е наред ли? — попита Фереще.

— Не, не, всичко е наред. Продължавайте.

— Станах да си тръгна, но те започнаха да говорят за баща ми и нещо ме накара да остана. Само след минута вече не можех да помръдна, защото разбрах, че се боят от подслушване като дявол от тамян. Започнаха да говорят за баща ми, за това дали той е казал нещо на полицията. Изглеждаха загрижени. Единият от тях спомена ЦРУ и каза, че те вече са замесени в Иран. Осъзнах, че те може би говорят за групата, от която се интересуваше Горман. После започнаха да говорят за майка ми и за мен, за това, което бихме могли да знаем, и дали биха могли да ни имат доверие. Ходадуст каза, че майка ми не е проблем, че тя въобще нищо не знае, че баща ми никога нищо не й е казвал, но че аз бих могла да представлявам известен риск. Добави, че баща ми му е споменавал, че планира да ме посвети, като ми каже за групата. Той не знаел дали нещо ми е казано, или не, но така или иначе това било прекалено голям риск и че би било по-добре да се отърват от мен. Фразата, която произнесе на фарси, беше „махваш коним“, тоест „да я ликвидираме“. Другият се съгласи и каза, че ще го уреди. След това си тръгнаха. Аз останах още малко в библиотеката, после излязох, взех си палтото и дойдох тук.

Тя улови погледа му, оглеждащ облеклото й, което съвсем не беше за погребение.

— Имам някои дрехи и неща тук, в случай че дойда да работя. Между другото това ме подсеща за нещо. Как намерихте това ателие?

— Вашият приятел Ръсел се сети, че може би сте тук. Даде ми назаем ключовете си и ми поръча да ви кажа, че ако имате нужда от помощ, пари или каквото и да е, можете да се обърнете към него.

Лицето й се промени, очите й видимо потъмняха.

— Не бих отишла при този негодник, дори ако се давех, а той продава спасителни пояси — изрече тя. Горчивината в гласа й беше силна и неприкрита.

Още докато тя говореше, той вдигна ръка; тялото му бе напрегнато, сетивата будни.

— Имали друг вход към ателието? — прошепна тихо той.

Инстинктивно тя също понижи глас.

— Разбира се. Има пожарна стълба, която води към улицата зад сградата. Защо?

— Чух шум. Станете бавно и идете до ключа на осветлението. Кажа ли ви „давай“, изключвате го.

Тя се изправи ужасена. Той се придвижи безшумно към пистолета си, който все още лежеше на пода. Много късно. Вратата в дъното на помещението се отвори с трясък и един мъж застана в рамката й. Държеше автомат М16 на височината на кръста си.

— Лампата! — изкрещя Рандал на момичето. То се хвърли към ключа, в студиото настъпи почти пълен мрак и в същия момент мъжът откри огън. Куршумите заплющяха като ято разярени стършели по стената. Мъжът изпразни пълнителя почти мигновено. Рандал чу как го откача и го захвърля на земята. Значи разполагаше с около три секунди. Той се плъзна по пода, грабна пистолета си, завъртя се и се прицели в лампата на площадката отвън. Крушката се пръсна след втория изстрел и в студиото стана съвсем тъмно. Стрелецът се спотаи, ослушвайки се. Рандал постави ръцете си на устата като фуния и извика:

— Тук, копеле гадно!

Ехото се блъсна в стените и автоматът забълва огън — отново — блясъците от дулото осветяваха помещението. Рандал коленичи и се прицели точно над мястото, откъдето излизаше светлината. Стреля само веднъж. Последва вик и звук от нещо метално, паднало на пода. След него се свлече и нападателят.

— Добре ли сте? — извика Рандал на момичето.

Гласът й — треперещ, но ясен — долетя някъде от тъмнината вляво.

— Да. Улучихте ли го?

— Улучих го, но може още да е жив. Можете ли да намерите ключа на осветлението?

— Мисля, че да. — Последва шум от ръка, опипваща стената, после лампите светнаха пак. До отсрещната стена лежеше сгърченото тяло на мъжа, автоматът беше извън обсега му. Рандал отиде до него и го обърна с крак. Само един поглед му беше достатъчен: мъжът беше на около тридесет, вероятно иранец. И беше мъртъв. Магнумът беше пробил дупка колкото бейзболна топка в гръдния му кош. Рандал се обърна да види как е момичето.

Тя все още стоеше до ключа, лицето й беше застинало в ужас. Вълнообразна ивица от дупки на куршуми пресичаше стената, на която се бе облегнала. Рандал пъхна магнума в кобура и отиде до момичето, заставайки между нея и тялото на мъжа.