Даниел Истърман - Последният убиец

— Вижте какво — каза тя, — нима мислите, че ще се хвана толкова лесно?

Той обаче долови колебанието в гласа й.

— Даже и да ви повярвам, че не знаете нищо, променя ли това нещата? Някой от вашето ведомство просто икономисва информацията. И какво от това? Просто част от същата игра.

— Не, кажете ми какво искаха — това е много важно.

— Този разговор не води доникъде. Щом толкова настоявате да знаете, питаха за някаква терористична група. Слушайте, аз дори не знаех, че баща ми е бил замесен в търговия с наркотици, докато не го арестуваха. И сега изведнъж се появяват хора, които твърдят, че може би той е свързан с нелегална организация от фанатици в Иран и че и аз също съм член на тая група. На кого да вярвам? Тук става нещо и аз нямам никакво намерение да се намесвам в игрите ви.

— Какво още ви питаха? — настоя Рандал.

— Казаха ми, ако тази група влезе във връзка с мен, да им предам, че Управлението е склонно на сделка. Били съгласни на сътрудничество, с цел да им помогнат да дойдат на власт. Горман каза, че трябвало да имаме влияние в Иран и че групата имала нужда от средства, за да поеме управлението там. Това щяло да бъде от взаимна полза. В отговор на определени предимства ЦРУ щяло да ги снабди с всичко необходимо — пари, оръжие, хора. Мен ако питате, след като се опарихте толкова лошо там, няма смисъл да опитвате отново. Но не. Вие явно никога не си вземате поука от грешките си.

Рандал почувства как сърцето му заблъска в гърдите. Мозъкът му отказваше да възприеме думите й. Проклетите копелета искаха сделка. С някого, някъде, само и само паради някой и друг ден влияние. Тя бе права — идиотите си бяха идиоти.

— Фереще, чуйте ме и слушайте внимателно. Аз ви вярвам, че не знаете нищо за групата, с която е бил свързан баща ви. Повярвайте ми — изобщо нямам представа за тази шантава идея да се уреди сделка с тях. Трябва да поговорим, трябва да си помогнем взаимно, независимо от това какво става.

— Как мога да съм сигурна, че не ме лъжете?

— Не можете. Но нямате избор. Не искате да ме убивате и не можете вечно да стоите там с насочен към мен пистолет. Запалете лампите, дайте два стола и ако тук има някаква печка, за Бога, моля ви, включете я.

Настъпи дълга пауза, след това в мрака последва някакво движение и лампите светнаха. Рандал примига. Тя стоеше срещу него и го наблюдаваше с пистолет в ръка. Очите й бяха будни, дебнещи, изчакващи. Носеше джинси и дебел пуловер. Сега, след като я видя, осъзна, че снимката всъщност му е казала много малко. Песента на Пати Смит отново зазвуча в главата му и той видя в лицето на Фереще Ахмади и мъка, и женска красота, и сила.

Седнаха под едно огромно платно, покрито с черни ивици на бяла основа. Една и съща фигура се повтаряше отново и отново, натрапвайки се с образа си — веднъж тъмен, друг път светъл. Той внезапно осъзна, че повтарящата се форма всъщност е арабската и персийска буква айн — къса полуокръжност със силно завита опашка. Погледна към символа и след това към Фереще.

— Ваше ли е?

Тя кимна.

— Красиво е.

Тя сви рамене.

— Чуйте — започна той отново, — трябва да знам всичко, което става в момента. Първо, кажете ми защо се опитахте да изчезнете вчера?

— Бях принудена да направя избор между изчезването си и онова, което вашите хора наричат „елиминиране като крайна мярка“.

Той се усмихна и поклати глава.

— Те говорят така само във филмите. Кой искаше да ви „елиминира“? — Молеше се на Бога да не е бил Горман.

— Приятели на баща ми — отвърна тихо тя. Гласът й все още беше пълен с недоверие. — Беше след погребението, няма и два дни оттогава. Върнахме се вкъщи — повечето роднини и няколко бизнес партньори, предимно иранци. Моите родители всъщност така и не опознаха американците — те се държаха близо до иранската общност тук. Както и да е, аз се измъкнах от гостната след петнадесет минути — исках да се махна, да остана сама за малко. Това, което се случи, ми дойде много; все още не мога да го осмисля. И освен това бях загрижена за майка ми, за начина, по който говореше за всичко станало. — Тя спря за момент. — Виждали ли сте майка ми? Добре ли е тя? Исках да й изпратя съобщение, да й кажа, че съм в безопасност… — После улови погледа му. Той се опита да го скрие, но не успя. Тя спря за миг, после продължи. Гласът й бе променен, но твърд. Възхищението му растеше с всеки миг. Това момиче знаеше кога е по-добре да не се задават въпроси. — Отидох в библиотеката. Така наричаме малката стая на партера до кабинета на баща ми. Двете помещения имат отделни врати, но са съединени отвътре. Влязох тихо, не желаех никой да разбере, че съм там, и седнах. Предполагам, че съм искала просто да си поплача или нещо подобно, но просто не бях в състояние тогава. И така си седях унесена. После чух как вратата на кабинета се отваря и забелязах, че вътрешната врата не е затворена изцяло. Не можех да ги видя, но разпознах единия от гласовете, когато заговориха. Мъжът се казва Хушанг Ходадуст, стар приятел на баща ми, който го посещаваше от време на време в магазина. Винаги в магазина, а не вкъщи. Никога не бях чувала гласа на другия мъж, но в него имаше нещо, което ме накара да потръпна. Беше студен, леден — без никакви емоции. След това мина край вратата и го мярнах за момент. Беше облечен като молла, изцяло в черно, с черен тюрбан — малък, стегнато навит. Зърнах го само за миг, но веднага бих го разпознала, ако го видя отново.