Даниел Истърман - Последният убиец

Ръсел Фернуел още не беше си легнал, но определено не беше особено щастлив от факта, че го притесняват в толкова късен час. Четиридесетгодишен, леко посивял, с оплешивяващо чело и дълга коса, той бе облечен като художник. Рандал показа удостоверението си и попита дали може да влезе.

— Можете — отговори Фернуел с изкуствено апатичен глас, — но искам да знаете, че във всекидневната ми има дама и тя няма да си тръгне за ваше удобство. Ако разбирате какво искам да ви кажа, тогава влезте. — Той направи театрален жест, сякаш бе очаквал думите му да извадят посетителя от равновесие. Явно Фернуел си падаше по позите. Рандал прекрачи прага. Фернуел затвори вратата, заключи я и пусна резето, след това въведе посетителя си в едно обширно, оскъдно обзаведено помещение вдясно.

„Дамата“ беше момиче на около осемнадесет години с тъмна коса, бледа кожа и почти хубаво. Лежеше на дълго кожено канапе, наблюдаваше двамата мъже и се стараеше да изглежда безразлична, което впрочем й се удаваше без особени усилия. Рандал не й обърна внимание; погледът му обходи стените, където бяха закачени много картини и фотографии. Разпозна стила на няколко добре известни съвременни художници — Ривърс, Розенкуист, Линдер. Двете платна на Уорхол и Хокни изглеждаха съвсем истински и мястото им на стената срещу него не бе подбрано случайно. Фотографиите бяха предимно на голи тела, в по-голямата си част жени, и правени очевидно от един и същ фотограф.

— Нещо за пиене? — попита Фернуел, кимайки към една масичка в ъгъла, покрита с пъстри бутилки и чаши. — Или имате други предпочитания? — Той повдигна вежди. Рандал поклати глава и седна на най-близкия стол.

— Моля, чувствайте се като у дома си — каза Фернуел, но думите дойдоха твърде късно, за да имат ефект. Той отиде до масичката, наля си уиски, върна се и седна срещу госта си. Момичето през цялото време не откъсваше поглед от него.

— И така, с какво мога да ви помогна? — попита Фернуел; само непрестанното потрепване на пръстите на лявата му ръка издаваше несигурността му. — Наркотици — едва ли, порно — също. Федералните служби се грижат за всичко това в името на нашата велика нация. Значи трябва да е международна контрабанда на произведения на изкуството. Или фалшификати.

Рандал беше уморен и поведението на Фернуел го дразнеше.

— Тук съм, за да ви попитам за Фереще Ахмади.

Фернуел замръзна. Пръстите му спряха безсмисления си танц, погледът му внезапно придоби острота.

— Божичко! — възкликна той. — Бащата не е направил някакво шантаво оплакване, нали?

— Оплакване ли? — повтори Рандал. — И от какво да се оплаче?

— По дяволите, откъде мога да знам?

— Вие го казахте. Искам да разбера къде се намира тя и дали сте я виждали от завчера.

— Да съм я виждал? — Фернуел за малко не се изсмя. — Как бих могъл? Аз съм последният човек, с когото би поискала да се срещне, поне тя така ми каза. Не съм я виждал от август. Петнадесети август, ако трябва да бъда точен. Но за какво я търсите? Тя е непорочна, уверявам ви.

— Изчезнала е вчера. — Рандал разказа за ареста и смъртта на бащата на Фереще, но запази за себе си възможната връзка с терористична група. Ако Фернуел знаеше нещо, не биваше да му го подсказва. Когато приключи с разказа, домакинът леко подсвирна и вдигна рамене.

— По дяволите, ако тя бяга от нещо или просто иска да се усамоти за размисъл, тук е последното място, което би избрала.

— А защо не, мистър Фернуел?

— Защо не ли? Защото при последната ни среща ми каза, че никога повече не иска да ме види. На моята възраст не е трудно да разбера кога една жена казва истината, а тя не ме лъжеше.

— Колко време бяхте заедно?

— С прекъсвания близо три години. Срещнах я в една галерия в предградията. Имаше изложба на Тоуби, непосредствено след смъртта му през седемдесет и шеста, предимно маслени платна. Исках да купя няколко. Във всеки случай в стила на Тоуби има нещо от Бахаизма, някакъв вид персийски култ, а много от хората на тази изложба бяха иранци. Фереще беше там, макар че тя и нейното семейство са ревностни мюсюлмани, и ние се запознахме. Тя е посещавала Националната академия навремето и познаваше работите ми, даже ги харесваше. Аз съм фотограф — това по стените е част от нещата ми. По-рано рисувах, но преди десетина години се прехвърлих във фотографията. Срещахме се няколко пъти след това и я любих една вечер тук. Исках да се пренесе тук, но тя все още държеше на онези ужасни ирански семейни традиции, така че бяхме дискретни и прекарвахме заедно само когато имаше условия. Както и да е, след около година ми стана модел — някои от тези фотографии по стените са нейни. Беше един от най-добрите модели, които съм имал. Но никога не ми позволи да изложа никоя от работите с нея; каза ми, че родителите й ще я убият или нещо подобно. За мен това беше пълна глупост, но детето бе изплашено и аз изпълних молбата й. Жалко, защото някои от най-добрите ми работи бяха създадени по онова време. Тя беше истинско вдъхновение за мен.