Даниел Истърман - Последният убиец

— И ако намеря момичето? Ако е все още живо.

— Тя е изчезнала по някаква причина. Открий тази причина и ще разбереш какво се крие зад всичко това, какво има зад кулисите. Тя знае кои са те, трябва да знае. Изчезнала е, защото знае. Тръгни за Ню Йорк още тази вечер, Питър. Вземи толкова пари, колкото мислиш, че ще ти трябват. Дръж директна връзка с мен. Аз ще бъда тук. Звъни, щом научиш нещо. Дръж ме в течение.

Рандал нямаше какво повече да каже. Просто стоеше, вперил поглед в Стрейкър. Какво ли бе замислил? Защо го пращаше в Ню Йорк?

— Мога ли да взема това? — попита той и посочи папката върху бюрото.

Стрейкър отвори бюрото, измъкна друга папка и му я подаде.

— Това е копие, можеш да го вземеш.

Така значи, Стрейкър е знаел, че той ще каже „да“. Какво ли още знае? Рандал взе папката, излезе и тихо затвори вратата. Веднага след това мъжът в стаята вдигна слушалката на единия от двата телефона пред себе си и набра къс вътрешен номер. Някой чакаше на другия край.

— Тръгна — каза Стрейкър и затвори. Секунда по-късно другата слушалка също тропна на вилката. Стрейкър знаеше, че Рандал е на път към смъртта си, но какво би могъл да направи? Беше взето решение и той трябваше да се подчини. Рандал беше примамката, той щеше да ги привлече, щеше да установи връзката. На масата имаше доста по-големи залози от живота на един обикновен агент.

Ню Йорк Сити

Вторник, 18 декември 1979

Стигна в Ню Йорк късно, но се насочи право към дома на Ахмади в Челси. На летището нае кола, като плати за една седмица в аванс. Надяваше се, че няма да се бави толкова дълго в Ню Йорк, но в същото време осъзнаваше, че това ще е досадна операция, направо губивреме. Чудеше се защо изобщо го бе изпратил Стрейкър.

Обилен сняг беше валял рано сутринта и придвижването по улиците беше затруднено. На два пъти му се стори, че го следят, но всеки път, когато поглеждаше назад, виждаше различни коли. Явно беше загубил форма. Изглежда, нервите му го подвеждаха.

Къщата беше тъмна и отначало си помисли да се върне през деня на светло. Но беше едва десет, а той искаше час по-скоро да започне издирването на момичето. Беше уверен, че е изчезнала по собствено желание, може би защото се е почувствала зле заради смъртта на баща си и е пожелала да остане сама или може би защото е предполагала, че някой иска да я убие. Но ако някой е възнамерявал да я отстрани, то той почти сигурно би го направил по-рано, веднага след ареста на баща й. А ако си мислеше, че искат да я убият, това означаваше, че знае достатъчно, за да е необходима такава мярка. Стрейкър навярно бе прав — намери я и ще намериш групата, ако тя проговори.

Той натисна звънеца и зачака. Не последва отговор. Може би мисис Ахмади беше при роднини. Той позвъни отново. Този път домофонът щракна и се чу ядосан глас.

— Да! Кой е? Какво искате? — Гласът бе женски, с ирански акцент.

— Вие ли сте мисис Ахмади? — попита той на фарси.

— Кой иска да знае?

— Казвам се Питър Рандал. Трябва да говоря с мисис Ахмади.

— Мисис Ахмади е болна. Погребаха чичо ми вчера и е разстроена. Трябва й спокойствие. Никакви посещения.

Домофонът щракна отново и линията се прекъсна. Той се поколеба, после позвъни пак. Ново щракане и гласът се чу отново, този път още по-ядосан:

— Вървете си, моля. Тя спи, ще я събудите. Вървете си, моля ви.

— Трябва да говоря с нея за дъщеря й, за Фереще.

Настана дълго мълчание, но този път жената на другия край не изключи домофона.

— Лоша ли е новината? Мъртва ли е?

— Не е новина. Не зная къде е Фереще, нито как е. Но искам да помогна да я намерим. Моля ви, трябва да говоря с мисис Ахмади.

— Тя ми е леля, можете да говорите с мен.

Силно щракане и жужене показаха, че вратата е отключена. Рандал я бутна и пристъпи в обширен, скъпо обзаведен коридор. Стори му се, че сякаш е прескочил хиляди мили с тази единствена крачка, влизайки в къщата на богато семейство в Техеран. Скъпи персийски килими покриваха пода, миниатюри в рамки бяха окачени на стените, три емайлирани фенера висяха от тавана. На горната площадка на стълбището стоеше висока иранка на около 30 години, облечена в черна траурна рокля и черен шал от шифон, превързан като забрадка. Рандал затвори вратата и тръгна към нея. Тя не каза нищо, просто стоеше и го гледаше, докато той изкачваше стълбите. Лицето й беше безизразно, със студени и съсредоточени очи. Щеше да е привлекателна, ако не беше суровата линия на устата й и безкомпромисната твърдост на изражението й.