Даниел Истърман - Последният убиец

В петък правителствените войски атакуваха с подкрепата на декларация от саудитското висше духовенство, разрешаваща военни действия на територията на самата джамия, и успяха да си пробият път до вътрешността й. Срещу защитниците беше използван сълзотворен газ, доставен от американското посолство, и те бяха принудени да слязат от минаретата и горните етажи на сградата и да отстъпят в подземните килии и проходи, разположени дълбоко под двора. Автоматичната стрелба не стихна цяла събота и неделя. Зад набързо издигнатите барикади Махди и последователите му отблъсваха яростните атаки на врага, принуждавайки го да плаща скъпо и прескъпо за всеки техен паднал събрат.

Затворниците не знаеха нищо за развоя на събитията по света, но Махди използваше всяко кратко затишие и ги окуражаваше да се бият докрай. Убеждаваше ги, че саудитските власти крият факта, че президентът на Съединените щати е убит и че войната между Америка и ислямския свят вече е започнала. Успеят ли да се задържат още само няколко дни, до десетия ден на месеца мухарам или малко след това, великият джихад вече ще бъде в ход и те ще бъдат призовани да поведат армиите на исляма срещу силите на неверниците.

В понеделник останките от групата на Махди, все още двеста на брой заедно с жените и децата, бяха потънали дълбоко в лабиринта на подземните тунели и килии, които кръстосваха района под джамията подобно на гигантски къртичини. Тези подземни убежища — на арабски халави, бяха над триста. Бяха издълбани в сивата лава, върху която преди столетия бе изградена Мека — дълбоки дупки, предназначени за строго усамотение на най-верните последователи на исляма.

При всяко затишие се възцаряваше почти непоносима тишина — не само тишина, а безброй безмълвия, всяко различно. Нямаше нито ден, нито нощ, само къси редувания от мъчителен сън и жестоките челюсти на глада, усилващи се с всеки изяден килограм ориз. Вонята беше непоносима, гнилият дъх на тунелите се смесваше с отвратителните миризми от набързо изкопаните тоалетни и всепроникващия мирис на страха. Кълба сълзотворен газ от време на време изпълваха тунелите, принуждавайки защитниците им да притискат отчаяно мокри кърпи към носовете и устите си, за да могат да дишат. Мракът притискаше всички в безмилостната си прегръдка, накъсван само от огънчетата на изстрелите.

Махди беше навсякъде. Той сякаш не спеше, нито губеше надежда. Доведените до отчаяние мъже се ободряваха само от няколко думи, прошепнати в мрака, или от докосването на ръката му. Той вземаше участие във всички сражения, бягаше невидим по галериите и стреляше по неясните силуети на правителствените войници, призовавайки ги да сложат оръжия и да се сражават на страната на истината. Понякога чуваха гласа му сякаш да извира от кънтящите тунели, а гръмогласните му викове смущаваха врага и засилваха вярата в него у последователите му.

Късно тази нощ той седеше на предна позиция заедно с Джухайман ибн Саиф и иранския съветник. Всяка атака притискаше и него, и последователите му все по-дълбоко в тунелите, убивайки някого на едно място, ранявайки друг на друго. Войниците му се топяха като сняг под слънце. Но нямаха друг изход, освен да се бият до сетни сили или до последния патрон. Нямаха никакви илюзии относно съдбата си, ако паднеха живи в ръцете на врага.

Мохамед ибн Абд Аллах. Нещата не се развиваха според плана и разумът му беше изпълнен със страхове и съмнения, които той не се осмеляваше да изрече на глас. Не можеше да разбере какво беше станало. Дали Бог не го беше напуснал? Това беше единствената мисъл, която не смееше да разчопли дори и пред себе си. Или Хюсеин Наваи се бе провалил? Дали Картър беше все още жив, а войната необявена? Той бе изпълнил своята част от плана, вдигайки се в Светилището в уречения час, но сега напразно чакаше отнякъде вест за нови въстания, за новината, че часът на истината действително е ударил и че последната битка е започнала. Най-големият му страх беше да не попадне жив в ръцете на врага, да не се гаврят с него, преди да го обезглавят пред зяпащата тълпа.

До този момент правителствените войски се бяха сдържали да не предприемат повсеместна атака, несигурни за броя на жертвите под земята. Вероятно имаха заповеди да изведат бунтовниците живи на повърхността, така че да бъдат съдени и осъдени публично според законите на исляма. Но Мохамед ибн Абд Аллах знаеше добре, че в един момент търпението на началниците им щеше да се изчерпи и щяха да дадат заповед за последен щурм. Щяха да използват газ, ръчни гранати, а може би дори и огнехвъргачки. И никой нямаше да се спаси.