Даниел Истърман - Последният убиец

Ръцете на всички присъстващи се вдигнаха като една и Стрейкър регистрира препоръката, после кимна и седна на мястото си. В дъното на стаята Питър Рандал отново вдигна ръка.

— Да, Питър?

— Хауърд, тези снаряди все не ми излизат от ума. Звучи ми съвсем налудничаво, но дали онези юнаци нямат предвид точно това, когато казват „Копията“? Моини спомена, че „Копията са вече готови“.

Стрейкър потресен се надигна от стола и впи ръце в облегалките. Ако Рандал беше прав, ужасът тепърва започваше.

Вашингтон

21-25 ноември, 1979 година

Стрейкър, Рандал и колегите им няколко пъти разпитваха Наваи, но макар че пленникът им говореше свободно и открито за много неща, повече не спомена нищо за членството си в групата и плановете й на територията на Съединените щати. Едно очевидно потвърждение на историята се появи с новината, че щатската полиция в Минесота е арестувала четирима иранци по обвинения в заговор за отвличане на губернатора. Три дни по-късно на вашингтонското летище ФБР арестува осем иранци малко преди да се качат на самолета за Ню Йорк. Те носели пушки, телескопични прицели и боеприпаси. Доверието в историята на Наваи обаче започна бързо да се пропуква, когато се разбра, че показанията на заловените дванадесет терористи се различават силно от неговите. Един екип още се занимаваше с оригиналните документи, също както и с останалите книжа, намерени в апартамента му, но напредъкът беше символичен.

Всяка вечер Рандал се прибираше в квартирата си или от кабинета си, или от болницата, всеки път все по-разтревожен. Тормозеше го нещо, което той все още не можеше да назове или посочи. Последните събития в Иран го бяха уплашили, още повече че за разлика от повечето хора, той разбираше много добре причините и значението на тези събития. Тревогата се пораждаше от ситуацията не само в Иран, но и от целия останал ислямски свят. Нещо неописуемо грозно и зловещо застрашаваше цивилизацията, демокрацията и всички либерални традиции на Запада. Нарастващият бяс и арогантност на войнстващия ислям прокуждаха съня от клепачите му така, както надигащият се нацизъм беше тревожил сънищата на баща му през трийсетте.

Стрейкър и останалите, които контролираха разпитите, искаха да използват серума на истината или детектора на лъжата, но лекуващият лекар не разрешаваше прилагането на такива средства, докато пациентът му е в болницата. След като беше съгласувана датата на изписването, 3 декември, бяха направени необходимите разпореждания за прехвърлянето на Наваи в един строго секретен отдел в щаба на морската пехота в Ист Арлингтън, където вече можеха да използват и много по-твърди средства при разпитите. Стрейкър недвусмислено обясни това на иранеца, но Наваи само му се усмихна и не каза нищо.

Хамбург

Понеделник, 26 ноември 1979 година

Курт Мюлер, директорът на хамбургския отдел на БФФ, отвори сто и тридесетата папка за деня. След като Вашингтон им беше отправил молбата си за помощ при разследването на случая Амирзаде/ДРАСАГ, той работеше извънредно, за да проследи всички възможни следи. Заряза всичко и се съсредоточи само върху новия случай. Строго погледнато, работата нямаше нищо общо със Западна Германия. Амирзаде и приятелите му не бяха нарушили законите на федералната република, а ДРАСАГ си беше съвсем законна, макар и подозрителна, компания. Не бе необходимо обаче човек да извърши престъпление или дори само да го планира, за да се озове в компютъра във Висбаден или да стане обект на интензивен интерес от страна на БФФ. По всичко личеше, че на американските колеги им пари под краката; работата беше наистина дебела. А и освен това Мюлер от няколко години следеше с най-голямо внимание компанията и всички нейни действия.

Той знаеше, че един-двама от учените, замесени в разработката на ракетите в ДРАСАГ, са бивши нацисти, също като някои от финансовите гърбове на самата компания; дотук нищо нелегално и определено съвсем обичайно в Западна Германия, макар и да не беше успокояващо. В продължение на няколко години лица от различни националности бяха посещавали офисите на компанията. Основно принадлежаха на развиващите се страни с раздут военен бюджет: Либия, Пакистан, Уганда, Кения, Бразилия и Индонезия. С малки изключения всички бяха дошли като официални представители, изпълнени с желание да обсъждат потенциала на ракетите, или както те евфемистично го наричаха, „програмите за наблюдение чрез системи от спътници“, приети от собствените им правителства. Но петимата иранци, посетили ДРАСАГ между 1976 и 1979 година, бяха озадачили тайната полиция с очевидната си липса на всякаква връзка с режима на шаха. Обикновено винаги отзивчивото иранско посолство в Бон този път бе заявило, че не разполага с никакви сведения за престоя им в страната и не знае нищо за тях или дейността им.