Даниел Истърман - Последният убиец

Сърцето на Рандал за миг спря, после заби ускорено. Кръвта нахлу в главата му и ръката му затрепери. Към статията бяха приложени и две фотографии. На първата се виждаше жертвата такава, каквато е била приживе, усмихната и сияйна, на светлинни години далеч от смъртта, сграбчила я в неделя вечерта. На втората се виждаше леглото и драскулките на стената над него. Снимката беше неясна, но той не се нуждаеше от лупа, за да прочете написаната дума. Тя се бе врязала в душата му още преди година и повече: „фахиша“. Страхът и кръвта го бяха проследили дори и тук. Паниката го сграбчи така, че за момент не можеше да разсъждава логически, но много скоро беше заместена от нещо, което той много трудно можеше да опише с думи. Това беше чувството на екзалтация, примесено с ужас, чувството, което изпитва ловецът, добрал се най-после до плячката си. Веднъж само бе спохождан от такова чувство, тогава, когато бе седял спотаен в мрака зад провесената черга в зуркхана, наблюдавайки облечените в бяло мъже в залата, предвкусвайки момента, когато ще отвори вратата и ще излезе при тях.

Той стана и отиде до телефона. Само след секунди получи връзка с кабинета на Хауърд Стрейкър в ЦРУ, Лангли.

— Тук е Рандал. Искам да говоря с Хауърд, ако обичате.

— Съжалявам — прозвуча в слушалката гласът на секретарката, — но мистър Стрейкър преди около час потегли за Белия дом. В три часа има уговорена среща с президента. Ако желаете, можете да оставите съобщение.

— Не можете ли да се свържете с него в Белия дом?

— Съжалявам, мистър Рандал, но той ми остави съвсем ясни разпореждания, че не желае да го безпокоят. Оставете съобщение, ако желаете.

— Прекалено е важно да оставям съобщение, дявол да го вземе. За какво е тази среща? Колко дълго ще продължи?

— Не мога да ви кажа, сър.

— По дяволите, аз имам допуск и до най-висшите държавни тайни!

— За тази среща специално не фигурирате в списъка, мистър Рандал. Аз самата не знам нищо за нея. Не мога да ви помогна.

Рандал бесен стовари слушалката върху апарата. Пое си дъх, после пак вдигна слушалката и набра нов номер. Този път го свързаха с Брандън Стюарт.

— Стюарт слуша.

— Здравей, Стюарт, тук е Питър Рандал.

— Какво мога да направя за теб, Питър?

— Искам да знам какво става днес следобед. Хауърд Стрейкър е заминал на среща в Белия дом. Трябва да се свържа с него, но секретарката му, която, изглежда, се мисли за много умна, само ми повтаря да съм му оставел съобщение.

— Хей, спокойно, Рандал. С какво мога да ти помогна?

— Знаеш ли нещо за тая среща с президента?

— Да, но нямам право…

— Виж, не ме вълнува какво точно обсъждат, но можеш ли поне да ми кажеш дали не става дума за Иран?

Стюарт се поколеба, после каза:

— Да, мисля, че мога да споделя това с теб. Така е.

— Стюарт, има ли някакви иранци на срещата?

— Съжалявам, Питър, но не мога…

— По дяволите, Стюарт, страшно важно е. Има ли някакви шибани иранци в Белия дом, или не?

— Може би ако ми обясниш защо искаш да знаеш… Трябва да ми кажеш какво…

— Слушай, те са във Вашингтон!

— Кой е във Вашингтон? За кого говориш?

— Групата от Колхак. Не знам колко са, нито знам защо са тук. Знам само, че вече са тук.

На другия край замълчаха. И когато Стюарт накрая проговори, гласът му беше значително променен. Рандал долови страха в него. Значи на срещата имаше иранци.

— Ще направя каквото е по силите ми, за да се свържа с президента. Ще се моля на Господ да си на погрешен път, Питър.

Линията изщрака. Рандал затвори телефона, сграбчи палтото си и хукна към вратата. Беше три и четиридесет и пет. За пет минути щеше да се добере до Белия дом, ако настъпеше газта.

В четири часа се договориха да отсрочат срещата с Наваи, докато президентът и Съветът за сигурност се срещнат да обсъдят обстойно предложенията. До този момент иранските условия бяха съвсем разумни и приемливи и включваха готовност да се признае незаконността на акта с вземането на заложниците. Картър беше оптимистично настроен и очевидно облекчен, че по невероятна случайност патовото положение беше получило решение.

Звънна вътрешен телефон и стенографът вдигна слушалката. Изслуша внимателно другата страна, но не каза нищо. В момента, в който той затвори телефона, президентът се изправи и тъй като младият иранец го последва, Картър протегна ръка и се усмихна. Наваи се засуети за миг с броеницата в дясната си ръка и неволно скъса кордата до финия копринен пискюл. Зърната се пръснаха по килима в краката на Наваи и президента, търкулнаха се във всички посоки. Всички присъстващи инстинктивно се приведоха да ги съберат, преди да са се разбягали под креслата и масичките. Президентът също се наведе и събра няколко. Никой не забеляза почти неуловимото движение на Наваи, с което той изхлузи и последните зърна на броеницата и в ръцете му остана струната за пиано, на която бяха нанизани. И когато президентът се изправи и протегна ръка към Наваи с пълна шепа зърна, убиецът метна върху врата му мигновено създаденото смъртоносно оръжие, извъртя се, заставайки встрани от жертвата си, и дръпна краищата с всичка сила.