Даниел Истърман - Последният убиец

Срещата трябваше да се проведе в удобните кресла, събрани около голямата камина в дъното на залата. Всички заеха местата си. Наваи беше от лявата страна на президента, Ванс от дясната. На една масичка близо до тях седеше дискретен стенограф. Щом всички се настаниха по местата си, Наваи извади лист хартия с предложенията, които трябваше да изложи от името на аятолах Мехдави Хани. Прочете ги на президента, след което се върна на първото, за да започнат обсъждането им. Пламъците в камината се отразяваха в зърната на броеницата, движени от неуморните пръсти на Наваи.

Но дори и когато Наваи говореше, умът му сновеше навсякъде. Мислите му бяха обърнати към неизбежната смърт и различните форми, които тя можеше да приеме. В сънищата си много пъти се бе срещал с ангела на смъртта, със застинали и неподвижни черни крила, с лице, забулено от дълъг ален воал, знамение за мълчалива и неотклонна заплаха. През последните няколко нощи ангелът го бе спохождал отново по време на сън, разсичайки въздуха с нисък съскащ звук, а кървавият воал се бе свличал сантиметър по сантиметър, откривайки ужасните очи и почти разкривайки устата под тях. Иранецът неволно потръпна при зловещия образ, изправил се пред мисления му взор. Президентът забеляза очевидната му тръпка и се приведе загрижено към него.

— Какво ви е, мистър Наваи?

Наваи поклати глава.

— Няма нищо, благодаря. Просто лека настинка.

Той продължи, вече с усилен контрол. Нямаше от какво да се бои. Ангелът очакваше душата на мъжа в отсрещното кресло. Дори и президентът на такава могъща държава не може да се чувства в безопасност, вземе ли го на мушка ангелът на смъртта.

Питър Рандал остави чашата с кафето си, бутна стола си назад и стана от масата. Този ден бе обядвал късно и не изпитваше желание да се върне на работа в Лангли. Един телефон щеше да уреди проблема и той можеше да прекара следобеда с крака на облегалката на дивана. Откакто бе завършил лечението си през лятото, бе започнал да работи като анализатор върху разузнавателните доклади от Близкия изток в квартирата на ЦРУ в Лангли, но работата не го влечеше и той ясно осъзнаваше, че моментът на оставката му е въпрос на няколко месеца, а може би и седмици. Все още продължаваше да се интересува от развоя на събитията в Иран, но оттук всичко му изглеждаше като сън, забулено и неясно. Беше оставил толкова много от себе си в тази страна — надежди, страхове и спомени, — че му се струваше, че е загубил всичко, когато я напусна. Сякаш отново се повтаряше Виетнам: кошмари вместо сънища, горчивина вместо вътрешното спокойствие, което бе търсил толкова дълго. Чувстваше се изцеден и захвърлен.

Злото, сграбчило го в ноктите си в техеранската болница, бе нараснало неимоверно, докато бе седял скрит зад чергите в полуопустелия зуркхан, наблюдавайки облечения в черно молла и последователите му. Защото тогава знаеше, че пред него се намират хората, които толкова дълго бе търсил, че причинителят на смъртта на Фуджико и стария професор е в тази слабо осветена стая. Рандал съзнаваше, че ако Табатабаи и хората му не го бяха изненадали, той самият щеше да извърши онова ужасно клане, но така, че никой, а най-малко едноръкият, да не се спаси.

Но той се бе завърнал прекалено скоро след онези събития и не бе имал възможност да се приспособи към преживяното, да се възправи срещу насилието. И само седмица след завръщането му бе настъпила определена реакция. Обзе го летаргия, пасивност, нежелание за никаква работа и той се остави на потока на живота да го носи по течението си. Сякаш затъваше все повече и повече в подвижни пясъци, откъдето нямаше никакво спасение. Не беше загубил изцяло волята си за живот, тя просто бе задрямала нейде дълбоко в него, но беше обезсилена и той не знаеше как да отмахне покривалото й и да я събуди.

Довлече се до фотьойла си, прогони котката от любимото й място и седна. След няколко минути щеше да позвъни в службата. Протегна, без да гледа, ръка към сутрешния брой на „Вашингтон Поуст.“ Заглавията му напомняха толкова много за работата му и за Иран, че той едва пробяга по диагонала основните новини. Разгъна с вял интерес вътрешните страници, посветени на местните новини. На четвърта страница погледът му се спря на статия за убийство във Вашингтон.

Тялото на Фатиме Натсир, индонезийка, живееща във Вашингтон, беше открито късно снощи на домашния й адрес на Уайоминг Авеню. Мисис Натсир, двадесет и три годишна, е била удушена от все още неизвестен нападател. Голото й тяло било намерено от посетител, който имал ключ за апартамента. Полицейският доклад, публикуван тази сутрин, твърди, че мисис Натсир, която била разведена и живеела сама, е имала полов акт, преди да бъде задушена. Според специалистите тялото й е престояло в апартамента най-малко два дни преди да бъде открито. Пълен доклад от аутопсията предстои да бъде публикуван утре. В стаята, където е бил намерен трупът, не са били открити видими следи от борба, което подсказва, че убиецът и жертвата са били познати и жертвата го е поканила в дома си. В полицейския доклад обаче се споменава любопитната подробност, че върху стената над леглото на убитата са забелязани интересни драскулки, направени с червило, които наподобя ват на арабските мръсотии по градските улици.