Даниел Истърман - Последният убиец

Ванс пое папката и се надигна да излиза. В следващия момент обаче се обърна отново към Пайк.

— А ако се окаже самозванец, какъв мислите, че би могъл да бъде мотивът му?

Пайк се замисли за момент.

— Който и да е той, каквото и да иска, мисля, че трябва да поемем риска. Това е единствената ни възможност.

Техеран

Вторник, 20 ноември 1979 година

В момента, в който Пайк произнасяше думите си, ледено сиво утро пълзеше над покривите на Техеран. С ръце посинели от студ и вкопчени в перилата на минарето, мюезинът повдигна глава, готов всеки миг да огласи призива за утринната молитва, съдържащ думите „ал-салат хаир мин ал-навм“ — „молитвата е по-добра от съня“. Под него малка група хора навлезе в един сив двор с бетонни стени. Трима носеха автомати, четвъртият беше облечен в сива аба и черен тюрбан на молла, петият носеше военна униформа без отличителни знаци. Пред него стоеше шестият човек, почти гол, ако не се брояха късите му гащета, с ръце вързани зад гърба. Човекът в униформа съпроводи пленника си до стената в дъното на двора, заповяда му да застане с гръб към нея и се върна при останалите. Тримата с оръжието вече се бяха подредили един до друг. Гласът на мюезина внезапно проехтя над главите им. Моллата спря, сякаш не знаеше какво да направи, после прошепна нещо на командира на революционните стражи и зачакаха молитвата да отзвучи. В дъното на двора затворникът трепереше от студ. Изминаха няколко минути; светлината се усили, но без да стопля. Накрая гласът на мюезина замлъкна. Дълбока тишина обзе двора. Облеченият в сиво духовник приближи полуголия мъж, който трепереше до стената.

— С постановление на местния революционен съд на квартала Юзефабад под ръководството на аятолах Саид Али Марвдашти Моджахед ти си обявен за виновен в престъпления, състоящи се в подбуждане на война срещу Бог, в еретична дейност и кражби от революционните сили. Съгласно закона на Корана и наредбите на свещения кодекс на училището Джаафари ти си осъден на смърт, като присъдата следва да се изпълни незабавно под мое, на молла Мохамед Шахиди ръководство и това на командира на муджахидините Садък Намази, придаден към този съд. Преди да умреш, мое лично желание е да те убедя да се откажеш от ереста си и с последния си дъх да се завърнеш към истината на исляма. Днес ангелите Мункар и Накир ще те подложат на разпит в гроба ти; не успееш ли да ги убедиш, че наистина вярваш в Бог, в Пророка и светите имами, ще бъдеш наказан завинаги в пламъците на вечността. Не упорствай във вероотстъпничеството си в последната минута от живота си.

Осъденият съумя да овладее тръпките си и се опита да успокои неравния си астматичен дъх. Заговори със слаб треперещ глас, но с всяка секунда набираше сили, сякаш извиращи от някакъв последен източник на енергия.

— Изслушайте ме… Изслушайте ме, преди да ме убиете. Вие… най-много от всички, молла. Вие не разбирате нищо… нищо. Той идва, имамът, обещаният, онзи, когото всички вие очаквате. Това може да бъде и днес… може да стане и утре… но е вече съвсем близо. Аз подпомогнах идването му… И аз ще възкръсна, за да държа меч в последната му битка. Направите ли ме мъченик, ще осъдите душите си на вечни мъки. Послушайте ме… той… идва… време е…

Той прекъсна, жестока кашлица раздра гърдите му. Моллата хвърли поглед към командира и кимна. След секунда прозвуча заповед. Трите автомата откриха огън. Пленникът рухна напред, облян целият в кръв, потръпна няколко пъти и замря. Ято подплашени гълъби със силен плясък напусна убежището си под покрива на джамията. Птиците закръжиха в небето, а под тях бетонният двор опустя; последните двама души от екзекуционния отряд изнесоха бързо замръзващото тяло на жертвата си. Върху ледения бетон остана само локва кръв.

Мека

Вторник, 20 ноември 1979 година

Земята се въртеше и изтокът я обагряше със светлината си. Зората настъпи в Персийския залив, а оттам и в сърцето на пустинята на арабския полуостров, добирайки се до източните хълмове на Мека. Това беше последната обиколка на слънцето за четиринадесетото ислямско столетие, но цикълът на боготворене продължаваше, както и преди. С първите слаби проблясъци на зората по хоризонта се пробуди и минарето от източната стена на Голямата джамия. Беше около четири сутринта. С развиделяването започнаха да се открояват и тъмните фигури на мъже и жени, запътени към различните входове на джамията навреме за първата молитва за деня. Хиляди се тълпяха да не пропуснат такава тържествена проява. Сред тях се намираха и над двеста млади мъже, облечени в черни роби и червено-белите покривала за главите на нередовните части от националната гвардия, „бялата армия“ от бедуини на принц Абд Аллах, безстрашните съперници на редовната армия. Със себе си носеха четиринадесет покрити с плат ковчега. Това не привлече особено вниманието на околните, защото в Иран и Северна Африка внасянето на ковчези в джамиите е обичайна гледка: това се прави, с цел да се привлекат благословии — барака — за мъртвите. Тези ковчези обаче не бяха последният земен приют за тленни човешки останки по пътя им към гроба. Те съдържаха пистолети, пушки, автомати, гранати и дори кинжали, достатъчни за въоръжаването на мъжете, които ги носеха. След като положиха ковчезите на земята, те необезпокоени се отдалечиха с ясното съзнание, че никой в тази обител не би ги осквернил. Мъжете в черно се присъединиха към останалите вярващи около фонтаните, пръснати из двора на джамията, на които се извършваха необходимите измивания, преди да се пристъпи към молитвата. След малко обаче тълпата започна да се сгъстява и хората започнаха да оформят редици, обърнати с лице към Кааба в центъра на огромната арена, и малките групи на въстаниците се събраха около вратите на джамията и зад редиците на вярващите, начело на които стоеше шейх Субаял, имамът, водещ молитвата на харама, свещеното място.