Колкото и да беше привикнал към сцените на насилие, Рандал се извърна, потресен от видяното, от неговата безсмисленост. Не кръвта или зейналите прерязани гърла на мъжете, го бяха потресли, беше виждал далеч по-кървави и безсмислени зрелища през годините си в тази организация, която ежедневно си имаше работа с насилие и безмилостна смърт. Това, което наистина го изкара от равновесие и което знаеше със сигурност, че никога повече не ще успее да изтръгне от паметта си до самия край на живота си, бяха лицата. Седем лица, всички с широко отворени очи, замръзнали в смъртта, в една и съща смърт, всички застинали с едно и също изражение на фанатична решимост, почти екзалтация, с погледи, които сякаш се присмиваха на сполетялата ги смърт.
Рандал се извърна тъкмо когато в стаята влязоха Ахмад и Али. Двамата бяха проверили лявата стая, без да открият нищо. Ужасени от гледката, те също спряха. От всички присъстващи единствено Хешмат бе запазил доброто си настроение. В този момент в стаята надзърна Реза, един от двамата мъже, щурмували дясната стая, и също спря като вкопан. Хешмат въпросително се обърна към него.
— Елате в другата стая — викна ги Реза.
Хешмат тръгна след него, сподирен от останалите. Гледката в съседното помещение нямаше нищо общо с ужаса в средната стая, но въпреки всичко я допълваше по свой мрачен и жесток начин. Стаята представляваше истински арсенал. Пушки, автомати, пистолети, кутии с муниции, експлозиви, сандъци с гранати — оръжие, достатъчно за петдесет или сто души, беше подредено покрай три от стените. Значи мъртъвците в съседната стая бяха имали оръжие. Рандал усети как му се завива свят. Защо не се бяха сражавали до края, защо не бяха продали скъпо живота си? Каква бе причината да приемат смъртта от ножа, вместо да загинат с оръжие в ръка в опит да причинят поне малко загуба на гиганта, с който воюваха? Или просто бяха решили да избегнат раните и позорния плен?
Слязоха долу. Там ги очакваше нова изненада. В кухненската печка още имаше жарава, а вратичката дори не беше затворена. Вътре се виждаха останките от книги и документи, набързо натъпквани и заливани с парафин да изгорят по-бързо. Ето каква е била целта на снайпериста! Той просто е печелел време за съмишлениците си. На излизане от кухнята Рандал мярна Хешмат да се навежда за нещо паднало под масата. Беше лист синя хартия, сгънат три или четири пъти. Иранецът го разтвори, хвърли поглед, навъси се, после отново го сгъна и го пъхна в джоба си. Видя, че Рандал го гледа, и се извърна.
— Питър, страхувам се, че се налага да останеш. Трябваш ни да потвърдиш какво се случи тук. Надявам се, че разбираш.
И Рандал наистина разбра какво е намислил. Разбра и причината, поради която Хешмат го беше домъкнал на тази операция. Хешмат бе предприел независима акция, без разрешение отгоре, с надеждата, че ще може да използва информацията от разпита на групата за свои собствени цели и възможно в интерес на Мокадем. Рандал му беше необходим като свидетел на всичко в случай, че нещата се развиеха неблагоприятно. Хешмат би могъл да претендира, че е защитавал интересите на ЦРУ, за да се оправдае. Рандал, разбира се, можеше да се опита да си тръгне, но знаеше отлично, че не би успял да се добере дори до вратата. Та нали в края на краищата снайперистът би могъл да изстреля и четири куршума, преди да се самоубие; четири изстрела с четири трупа. И Рандал остана. Нещо като благоразумие му подсказа да не разпитва за съдържанието на документа, намерен от Хешмат.
Техеран
Петък, 21 октомври 1977 година
Група от осем жени, всички с дълги черни чадри се движеха трудно през оживените тълпи на Бузарджомейри, оживената южна улица на Техеран, пресичаща северния край на квартала с пазарите. Улиците тук бяха тесни и гъмжаха от хора, а къщите бяха стари и занемарени. Преди много години тук бе минавала северната граница на стария Техеран, после градът бе почнал да се разраства на север, разпростирайки гигантската си мрежа от блестящи съвременни магистрали, изпълнени с лъскави коли бели и бетонни сгради с фасади от зелен и розов мрамор и изоставяйки на юга прогнилите и разпадащи се постройки. През лятото дробовете на стария град се сгърчваха и почерняваха от замрялата над него жега. В тези райони, където вярата и бедността се бяха сплели в нещо наистина неразплетимо, бяха безсилни да проникнат дори пипалата на всесилната САВАК.
Беше ранна утрин, но улиците вече бяха изпълнени с народ: жени в дълги черни чадри с цветни орнаменти, покриващи ги като савани от глава до пети, прикриващи грубата домашна изработка на дрехите им; мъже в евтини имитации на западни дрехи — якета, сака, ризи без яки — и почти всички небръснати. Никой не обърна внимание на осемте жени, които прекосиха главната улица и влязоха в Назер Косроу, къса уличка, извеждаща на площада със Старата крепост, където се намираха министерствата на правосъдието, финансите и търговията — сякаш подигравка с цялата бедност, заобикаляща ги отвсякъде.
Читать дальше