Даниел Истърман - Последният убиец

— Твоят човек знае френски?

— Малко, но достатъчно. Проследил ги до едно кафе, където се срещнали с трети човек. С него разговаряли на фарси. Говорили за Америка, за Вашингтон; този третият току–що се бил върнал оттам. След това той си тръгнал и другите двама пак заговорили на френски. Единият запитал другия какво мисли за американците, като казал, че „много мрат“. Нищо повече, само това. После си поговорили за други неща, нищо важно.

— Но те може да са имали предвид нещо съвсем друго. Тук са загинали много американци. Защо мислиш, че е станало дума тъкмо за онези?

— Не мисля, само предполагам. Щом са посегнали веднъж на живота на Ашраф, значи може да са федаини Халк. Мисля си, че федаините са отговорни и за други убийства.

— Добре, защо не ми се обадиш, когато се увериш в това? Сигурен съм, че ще намериш начин да се добереш до доказателства. Само не искай от мен да ти помагам, това е всичко.

— Искам да дойдеш с мен тази нощ. Ще атакуваме къщата.

— Това е работа на полицията.

— Разбира се. И знаеш отлично как ще свърши всичко, ако го оставя на тях.

Рандал знаеше. Тактиката на полицията се състоеше в това да обградят скривалището на терористите и да го обстрелят, докато те са вътре. В девет от десет случая оцелели нямаше.

— Но защо съм ти на този етап? До момента, в който получиш ясни признания, че са замесени в убийствата на американски граждани, това си е ваша чисто вътрешна работа. Ела, след като се убедиш.

Рандал съвсем преднамерено се правеше на дърво. Още от края на четирийсетте ЦРУ беше хлътнало здравата с иранското разузнаване и заедно с ФБР бяха основните съзидатели на САВАК при правителството на Теймур Бактияр през 1957 година, след което бяха създали постоянна американска разузнавателна мисия в Иран. Намесата в така наречените „вътрешни работи“ беше станала рутинна процедура.

— Просто проява на учтивост от моя страна. — Сарказмът в тона на Хешмат просто бликаше. — Смъртта на американците вече е спомената, те са включени в доклада. Искам просто да бъдеш там, в случай че нещата се закучат. Искам да знаеш, че съм направил всичко възможно, за да ги заловя живи. Трябва да присъстваш.

Рандал не откъсваше поглед от лицето му. Хешмат едва сдържаше възбудата си — нямаше търпение да се захване с работата. Американецът беше наясно, че предстоящата операция ще послужи като отдушник на Хешмат, след което той щеше да се превърне в студена и безчувствена машина в килиите за инквизиция на Комите. Но имаше и още нещо. От дългия си и горчив опит американецът имаше добра представа за сложната плетеница и хаоса в армията и службите за сигурност на Иран, за лабиринта от машинации, интриги и контра интриги, отразяващ макиавелистката атмосфера на живота в тази страна. Знаеше как всеки ангажиран по един или друг начин в службите за сигурност следи своя колега, как САВАК и военното разузнаване, Рокн До, са в постоянен конфликт, как шефовете на Бюрото за специални разследвания, Дафтар Виже, държат под око САВАК, и как шахът, спотаен в средата на мрежата, дебне като паяк плячката си.

Директорът на САВАК, генерал Нематола Назери, бивш военен губернатор на Техеран, беше заемал преди поста на началник на службите за сигурност — от 1965 година. До 1972 година отделът за вътрешна сигурност беше ръководен от друг генерал, Назър Мокадем, сега шеф на Рокн До. Рандал знаеше, че Хешмат от отдавна е протеже на Мокадем, и подозираше, че генералът иска да постави протежето си начело на САВАК. Знаеше също така, че в плетеницата от интриги на тази борба за власт той самият е използван като лост за влияние във всемогъщата организация на ЦРУ.

Вратата на мерцедеса се отвори и Хешмат стъпи на паважа. Куче зави някъде в здрачната далечина: кучешките глутници, които нощем излизаха да търсят отпадъците от човешките трапези, отново тръгваха на лов. Рандал потръпна, безсилен да се сдържи.

Техеран

Събота, 15 октомври 1977 година

Хешмат заобиколи колата, отвори багажника и започна да раздава оръжия и боеприпаси на малкия си отряд. Рандал отказа пушката, която иранецът се опита да пъхне в ръцете му под предлог, че е въоръжен с „Браунинг Магнум“ и че ако се наложи, може да го използва. Запази за себе си мисълта, че най-добре изобщо да не се стига до стрелба. Знаеше добре, че операции като тази почти винаги завършват с кървава касапница.

По сигнал на Хешмат групата се раздели на четири подразделения, като всяко пое по различна странична уличка, която щеше да го изведе до къщата, независимо от другите. Мракът вече беше почти пълен и облечените изцяло в черно фигури се движеха безшумно и невидимо към целта си. По това време улиците бяха съвсем опустели, също като сцена, на която всеки момент предстои да започне представление. Мълвата, че нещо ще се случи, ги бе опразнила в миг; човек, незапознат с местните неща, трудно би го проумял. Тишината беше неподвижна и напрегната, обтегната като струна в очакване ужасите на нощта. Мъдрите жители отдавна бяха зад залостените врати. Този род операции бяха нещо съвсем обикновено, част от живота в Техеран. През нощта щеше да има стрелба, може би дори експлозии, но на сутринта всички следи от инцидента щяха да изчезнат: строшените врати щяха да бъдат поправени, счупените стъкла — подменени, мъртвите тела прибрани за погребение, кръвта измита от стените, а празните гилзи от всякакъв калибър събрани отвсякъде. Само смъртта щеше да си остане такава, каквато е. Местните жители щяха да научат какво точно е станало, щяха да плъзнат слухове; но всичко това имаше цел — задълбочаваше пасивността и усилваше страха. Нямаше да има дори и най-малка улика за чуждата преса и активистите за човешките права; нямаше да има нищо, което да може да послужи като повод за критика и намеса във вътрешните работи на страната.