Даниел Истърман - Последният убиец

Там вече се беше събрало цялото население, включително децата и жените. В центъра на площада стоеше черен судански полицай, гол до кръста — абаносовата му кожа лъщеше под жаркото слънце. В ръката му блестеше дълъг извит меч, прекрасно оръжие от дамаска стомана, предавано от поколение на поколение в селцето на шейх Абу Фарис. Двамата мъже с вързани на гърба ръце бяха изведени насред площада. Накараха иранеца да коленичи в праха пред краката на полицая. Кадията излезе напред с Корана в ръце, обяви смъртната присъда, прочете извадки от свещената книга и се оттегли. Палачът, черна сянка на фона на слънцето, се разкрачи за по-голяма устойчивост, после изви с две ръце меча зад гърба си. Замахна мълниеносно. Блестящата стомана изсвистя и главата на осъдения полетя в праха на площада, заливайки го с кръв. В следващия миг тялото политна и се строполи безжизнено, изригвайки кървав фонтан; няколко секунди крайниците му потръпваха конвулсивно, след това застинаха.

Двама полицаи сграбчиха арабина за раменете и го издърпаха до мястото, което само преди секунди бе заемал неговият приятел. Дори и в този момент, в който се пържеше в пещта на пресъхналото корито, пред очите му бяха кръвта и вонята, а стомахът му се гърчеше. Кадията оповести присъдата, прочете откъс от Корана и отстъпи назад. Огромният негър се извисяваше над него, а сянката му падаше върху коленичилия мъж като крилата на Израил, черния ангел на смъртта. Мечът се изтегли зад гърба на палача, после рязко изсвистя и увисна само на сантиметри над жертвата си. Арабинът припадна. Свести се завързан на гърба на камила, на път към центъра на Руб ал-Хали. Един водач, изпратен да се увери, че камилата ще го отнесе дълбоко навътре в пустинята, обясни, че полицията поради своята малобройност и изолираност се бояла да екзекутира арабски бедуин сред самата пустиня, където пролятата му кръв можела да предизвика безредици. Племенната политика беше нещо безкрайно объркано и сложно и полицията бе предпочела да бъде на чисто. Вместо това решили да проведат символична екзекуция, последвана от бавна, но сигурна смърт в пясъците на пустия четириъгълник.

Арабинът лежеше безпомощен сред пясъка на каменистото корито, погълнат от видения за кръв и стомана, и бълнуваше. Думата ал-кийяма не слизаше от напуканите му устни. На арабски тя означаваше „възкресение“. Но за какво възкресение би могъл да жадува той на крачка от смъртта в тая опустошена и мъртва земя, избягвана дори и от лешоядите? Слънцето се плъзгаше в маранята към западния хоризонт. Мъжът го проследи как докосва ръба на пустинята с поглед размътен пред близката смърт. Молитва се отрони от устните му, докато следеше пътя на залязващото слънце, устремено към Мека, далеч на запад, отвъд безкрайните пясъци, простиращи се през сърцето на гигантския полуостров. Там, в Мека, го очакваше възкресението му.

Животът постепенно изтичаше от тялото му и той не забеляза сенките на ездачите, високи и черни като камилите, които яздеха. Те спряха наблизо и се втренчиха в него.

Техеран

Събота, 15 октомври 1977 година

Беше студено. Неколцина мъже, облечени в черни топли дрехи, стояха на една пуста улица, потропваха с крака, духаха в шепите си и хвърляха непрекъснато погледи наоколо. Чакаха нещо или някого. Денят беше към своя край и на бледото слънце му оставаше само половин час преди да се скрие зад хоризонта. Никой не говореше. Улицата прекосяваше по абсолютно права линия север-юг предградието Ванак на Техеран, на три квартала от алуминиево стоманения дворец на хотела „Ария-Шератон“. Отвъд него гъмжилото на сградите стигаше чак до неразвития северозапад на града, откривайки планинските склонове в подножието на Елбрус, покрити с лед и сняг. Планината предлагаше покой, далеч от виещия град; всичко беше в скреж, обвито от планинска мъгла.

Планините и едно разстояние от около шестдесет мили деляха столицата от бреговете на Каспийско море, Даря Мазандаран. Само на няколко мили по-навътре във водната шир минаваше невидима, но съвсем осезаема бариера — непрестанно патрулираната граница между Иран и Съветския съюз. На северозапад се простираше руски Азербайджан, на североизток Туркменистан, а зад него — цяла Централна Азия. Бухара, Самарканд, Ташкент; имена от златното минало, градове със сини кубета и стройни минарета, с прекрасни миниатюри и още по-прекрасна поезия, а днес всичко това притежание на една безкрайна империя, надвиснала със задушаващата си тежест върху цялата северна граница на Иран. Техеран гледаше на север към най-несигурната граница в света, ахилесовото сухожилие на руския гигант. Заспал гигант, но в сънищата му плискаха водите на топлите южни морета, богатите на нефт брегове на Персийския залив.