Даниел Истърман - Последният убиец

След пет минути всички бяха заели позиция. Хешмат шепнеше инструкции в портативния си радиотелефон. Някакъв мъж се отдели от сенките край него — един от хората, поставени предварително на пост край къщата да държат под око обитателите й. Той уведоми Хешмат, че вътре има шест или седем души, че никой друг не е влизал или излизал цял ден и че тези вътре нямат и представа, че са наблюдавани. Не бил правен опит да се измъкнат незабелязани. Шефът кимна и вдигна един малък мегафон, който бе взел от колата.

— Слушайте всички — проехтя гласът му в мрака. — Знаем, че сте в къщата. Знаем, че сте въоръжени. Обградени сте от всички страни. Ние сме много — повече от вас. Оставете оръжията си в къщата и излизайте един по един през входната врата. Животът ви ще бъде пощаден. Не изпълните ли нарежданията ни, ще бъдем принудени да стреляме.

Ехото на гласа му отшумя и мъртвешка тишина захлупи улицата. Дори и кучетата онемяха. До този момент след толкова много подобни акции Хешмат не можеше да си спомни заподозрените поне веднъж да се бяха предали доброволно. Всички знаеха много добре какво ги очаква в килиите на голите бетонни коридори под Евин и съзнаваха, че има далеч по-бързи и безболезнени начини човек да стигне до същия край. Тишината щеше да се проточи минута-две, след което стрелбата на обградените щеше да я раздере в отчаян опит на онези вътре да опитат невъзможното.

Смътните очертания на къщата едва се забелязваха в мрака, силуетът й бе слят с непрогледната маса на небето. Беше малка двуетажна къща с плосък покрив, със занемарена градинка и висока стена с единствена метална врата — обикновена гледка за северната част на Техеран. Една от стаите на първия етаж светеше, но още с първите думи на Хешмат светлината помръкна. Настана пълен мрак и зловеща тишина захлупи всичко. Измина минута, след нея още една, трета. Какво чакаха още?

Хешмат вдигна пак мегафона.

— Ако след една минута не излезете с вдигнати ръце, ще заповядам да открият огън. Вашата смърт ще е безсмислена. Предайте се.

Мракът отново погълна ехото. Измина половин минута, без да се случи нищо. Хешмат доближи до устните си портативния радиотелефон и издаде заповед до подчинените си всеки миг да бъдат готови да открият огън. Четиридесет секунди. Градината и къщата представляваха същинско мъртвило. Петдесет секунди. Някъде в далечината залая куче. Петдесет секунди. Хешмат отново вдигна радиотелефона до устата си да даде заповед. И в този миг откъм покрива на къщата се разнесе изстрел. Мъжът до Хешмат залитна към стената зад тях с раздробен череп. Тялото му рухна на земята, потръпна още веднъж и замря. Хешмат мигновено се хвърли по очи на улицата, останалите от групата го последваха. Хешмат панически обърса кръвта от главата си — добре, че не беше неговата.

Отново се възцари тишина. Кучето в далечината спря да лае. Радиотелефонът на Хешмат забръмча от разтревожените шепоти на командирите на отделенията му. Той заговори с бърз глас, съвсем тихо:

— На покрива има снайперист. Можете ли да го забележите? От нашата страна не се вижда.

Последва пауза, след която се обади един от командирите.

— Да, виждам го.

— Свали го тогава.

Радиото замлъкна. Само след секунди се разнесе втори изстрел.

— Фируз, какво стана? Виждаш ли го още? — настойчиво заговори Хешмат.

Никой не му отговори.

Радиото изпука, после се обади друг глас.

— Тук е Ахмад. Той уби Фируз. Право в челото. Не мога да го видя. Той е…

Нов изстрел раздра тишината.

— Ахмад, чуваш ли ме? — изкрещя Хешмат.

— Няма нищо. Този път не стреля в нашата посока.

— Уби Хушанг — намеси се друг глас.

Хешмат се поколеба, озовал се в ситуация, в която не беше изпадал до този момент. Внезапно някой застана до него и изтръгна радиото от ръката му. Беше Рандал.

— Назад, всички назад! — изкрещя Рандал. — Той ви вижда всичките. Копелето има инфрачервен прицел. Всички да залегнат зад някакво прикритие. — Той се обърна към Хешмат и тикна радиото в разтрепераната му ръка. — Хайде, размърдай се.

Двамата затичаха приведени към прикритието на една кола, паркирана на десетина метра от тях.

— Какво правиш, по дяволите? — изрева Рандал, щом залегнаха зад автомобила. — Нали хората ти са професионалисти! Тоя тип опука трима от тях като на шега.

— Това никога не се беше случвало.

— Както виждаш, сега се случи. Къде ти е фенерчето?

— У Мехди е.

— Къде е той, по дяволите?

Хешмат извика в мрака. Мъжът с фенерчето се оказа наблизо, зад една съседна кола. Рандал го повика и той притича до тях.