Даниел Истърман - Последният убиец

— А сега ми дай пушката си — обърна се той към Хешмат. — Мехди, ти ще светнеш с фенера към покрива, когато ти кажа. Прокарай лъча по целия покрив, а видиш ли го, задръж го върху него.

Рандал се приведе зад багажника на колата, насочил пушката към покрива. Не му беше за пръв път да се озовава нощем под снайперистки огън. Беше прекарал цялата зима на 1968 година с двайсет и шестима морски пехотинци в Кхе Сан. Много нощи бе изкарал върху чувалите с пясък, следейки сигналните ракети в опити да открие позициите на северновиетнамската армия — онези стреляха с червени трасиращи куршуми. В интервалите между престрелките вражески снайперисти стреляха ли, стреляха в затихналата обсадена база. Нежелани призраци от онази зима преди единадесет години започнаха да се размърдват в душата му и той почти зачака някоя сигнална ракета да разкъса мрака. Стисна здраво пушката, вдигна я и викна:

— Давай!

Яркобял сноп светлина избликна само на няколко метра от него, секунда се повъртя несигурно в небето, след това откри покрива и го обходи бързо. Нямаше никого. Изведнъж от един прозорец на първия етаж проехтя нов изстрел, стъклото и отражателят се пръснаха на десетки късчета и фенерчето изскочи от ръката на мъжа и издрънча на паважа.

— Господи — изкрещя Рандал. — Тоя тип явно си знае работата. Накарай хората си да притичат до стената, където не може да ги достигне. И после нахлувайте, само че бързо, преди и останалите да се разгърмят.

Хешмат се поколеба за миг, с явно нежелание да изпълнява заповеди на американеца. Добре знаеше обаче, че няма избор. Рандал бе воювал и имаше инстинкти как да оцелява под противниковия огън. Иранецът даде заповед. Хората му затичаха към стените на къщата от четирите й страни. Всеки миг очакваха нов изстрел и поредната жертва, но в тишината се разнасяше единствено задъханото им дишане и ударите на сърцата в ушите им. Последва втора заповед и над стената полетяха гранати. Четири глухи експлозии разтърсиха приземния етаж на къщата. Мъжете мигновено започнаха да прехвърлят стената под прикритието на димната завеса и откриха автоматичен огън към горния етаж. Задрънчаха счупени стъкла. Двама души останаха да прикриват с непрекъснат огън останалите, които нахлуха в къщата.

Хешмат нашари входната врата на решето, изрита останките й и засипа с огън коридора след нея. Изчакаха да се покаже групата от задната врата, после се събраха под стълбите. Приземният етаж беше чист. Всички терористи явно бяха на горния и ги чакаха, решени да ги унищожат със залпов огън. Хешмат даде заповед да нахлузят маските, после запокити на горната площадка цилиндър със сълзлив газ. Изчакаха няколко минути газът да проникне навсякъде, но горе всичко беше безмълвно. Който и да се намираше там, явно бе решил да стои докрай.

Един мъж от групата откри огън към горната площадка, после се втурна по стъпалата, без да спира стрелбата. Останалите тръгнаха подир него. Всички бяха с опънати до скъсване нерви. Рандал си спомни безмълвието на Кхе Сан, безвремието, разкъсвано единствено от воя на смъртта. Пред тях, след последните стъпала, сивееха три врати. Ако онези останеха зад тях, те трябваше да нахлуят вътре. В единия край на тясната площадка още десет стъпала извеждаха на плоския покрив. Терористите сигурно вече бяха горе. Хешмат се свърза с мъжете отвън до стената.

— Рашид, Махмуд! Виждате ли някого на покрива?

И двамата отговориха отрицателно.

Хешмат стъпи на площадката и се обърна към мъжете.

— Всичко е ясно. Влизаме. Ахмад, Али, вие двамата поемате стаята вляво, Реза и Джаафар — дясната. Рандал, идваш с мен и Садък в средната. Проверете боеприпасите си.

Мъжете се стълпиха на стълбите под площадката, с пръсти върху спусъците, готови всеки миг да открият огън. По даден от Хешмат знак всички едновременно заляха с олово вратите и стените и после се втурнаха напред.

Рандал и Хешмат се врязаха в средната врата с насочени напред оръжия. Гледката, разкрила се пред очите им, ги вкамени: подпрени на стената в дъното на стаята лежаха телата на седем мъже, седем сгърчени кървави кукли с прерязани гърла, зяпнали като ухилени усти, с изцъклени безжизнени очи. Кръвта още не бе спряла да тече от раните им. Дълъг нож с окървавено острие се търкаляше до краката на един от мъртъвците, а до него — пушка с оптически мерник: този явно беше снайперистът. След неуспешния си опит да отблъсне атаката той сигурно се беше върнал при останалите с вестта, че е измъкването е невъзможно. Не се виждаха никакви други оръжия, освен ножа и пушката. Тези хора бяха предпочели смъртта пред позора на плена и се бяха подредили покрай стената, а снайперистът бе прерязал гърлата им един по един, след което и той бе заел мястото си до тях.