Даниел Истърман - Последният убиец

Очите на възрастния мъж, които до този момент бяха обхождали бавно лицата на младежите, се заковаха върху едно от тях: слабо, аскетично, с унесени очи.

— Хюсеине — каза едноръкият, — ти ме познаваш. С теб се знаем още от времето, когато подпомагах обучението ти в планините на Кюрдистан. Ти ме разбираш. И се страхуваш от мен не като другите от незнание, а защото разбираш. Ще кажеш ли нещо?

Младият мъж втренчи поглед в него с твърди очи и застинало лице. И за хиляден път се зачуди как ли мъжът в черно е загубил ръката си. Всички знаеха историята, че собственоръчно си я отрязал като акт на наказание поради грях, сторен спрямо техния повелител, че няколко пъти припадал, докато режел китката си, че бил на косъм да умре от болката и загубата на кръв. Но отрязаната ръка за него не била знак на наказание, а белег за душевна победа. И не проговорил на никого за това.

— Кого трябва да убия? Кой е предопределен да падне от ръката ми? — проговори с тих глас младият мъж.

Мъжът в черно му отговори веднага:

— Ти си предопределен да убиеш Картър, президента на Съединените американски щати. И ще ти кажа, защото го виждам изписано в очите ти: когато го убиеш, със сигурност ще загинеш и ти. Виждам те целия облян в кръв; виждам те удавен в океан от кръв.

Едноръкият притвори очи и застина в мълчание.

Седемте лица, останали без цвят, напомняха за безжизнените лица на седмината мъртви в къщата в Колхак. Но очите им бяха живи. В тях имаше страх и трепет, примесени с объркване и ужас. Но освен това имаше и още нещо, нещо, което не можеше да бъде назовано: огън, ослепителна светлина, кипящ пламък. А зад ослепителната светлина непрогледен мрак.

Дхат Ирк

Събота, 12 ноември 1977 година

До залеза на последния ден от месеца дхул-када оставаше час. Следващото утро принадлежеше на месеца хадж, месеца на годишното поклонничество в Мека, който започваше и щеше да приключи с милионите поклонници, привлечени от всичките кътчета на земята в свещения град. Те бяха пътували по море и въздух, с автомобили и камили, дори и пеш, в продължение на месеци, дори години, за да стигнат до целта на живота си. Всеки, решил се на трудното пътешествие до рожденото място на Пророка, всеки, който дори издъхнеше по непосилния път, можеше да разчита на място в Рая. И сега те вече бяха към края на пътя си, десетки, стотици хиляди хора, тълпящи се в малкото градче, увеличавайки неимоверно броя на жителите му, огромно човешко гъмжило, обсебено от една мисъл.

И продължаваха да пристигат. Дори и в момента пътищата към Мека бяха препълнени от блъскащи се тълпи, сред които едва ли можеха да се различат отделни хора, дори и групи, всяка водена от мутавиф, официален водач, отговарящ за сигурността на поклонниците, които лично той настаняваше, хранеше и им помагаше да изпълняват правилно необходимите ритуали на хаджа. Водачите бяха жизненонеобходими за плавния ход на това ежегодно събитие. Много от поклонниците никога не бяха пътували в чужбина до този момент, други пък едва ли се бяха отдалечавали на повече от десетина мили от селата, в които бяха родени и отрасли, и само малцина говореха някакъв диалект на арабския. Почти всички можеха да рецитират наизуст цели страници от Корана, но само шепа от тях наистина знаеха арабски.

С приближаването към въжделения град, лицата на поклонниците видимо започваха да се променят, родената от дългия път умора отстъпваше място на напрегнатост, възбуда, страхопочитание и вглъбеност. Мека е ограден, но не със зидове или плетове, а с кули, бележещи границите на свещената му сърцевина, Харам, отвъд които никой немюсюлманин не може да проникне под страх от смъртно наказание. Преди обаче да се стигне до кулите, има станции, в които поклонникът, ако междувременно не го е сторил, трябва да спре и да облече ихрама, бялото одеяние от две цели парчета плат, което бележи навлизането му в състоянието на ритуална чистота и му позволява да вземе участие в ритуалите на по-малките и по-големите поклонничества.

На няколко мили на изток от Мека се намира станцията Дхат Ирк, където пилигримите, които идват от Ирак и от по-далечните източни страни, могат да преминат от ежедневното си състояние в това на ихрама и да продължат до самата Мека. С напредването на залеза тълпите започваха да изтъняват и не след дълго слънцето подмина Мека и Джеда, за да се потопи във водите на Червено море. Незабелязани от тълпите облечени в бяло поклонници под тях, четирима ездачи се появиха от изток; камилите им с бавна стъпка ги изведоха на гребена на хълма, под който се откриваше пътят. Четиримата спряха, без да продумат и дума, и накараха камилите да коленичат. Изтощените животни се подчиниха, без да отронят и най-малък звук; мълчанието им се беше вляло в кръвта от годините жестоко обучение — нали животът на господарите им зависеше най-вече от кражбите и изненадата.