Даниел Истърман - Последният убиец

Той замълча, после се приближи до приятелите си и им стисна ръцете поред, вглеждайки се безмълвно в изпълнените им със сълзи очи. И след малко вече го нямаше — мракът погълна бялото сияние на ихрама му, докато той слизаше по склона да се присъедини към другите поклонници на пътя.

Мека

Неделя, 13 ноември 1977 година

Прекара нощта в една малка палатка заедно с четирима индонезийци и техния мутавиф, но се събуди преди зазоряване и продължи пътя си, крачейки бързо към целта си; възбудата му нарастваше с всяка крачка. Беше вече обед, когато пристигна, изтощен, но в състояние на екзалтация. Без да обръща внимание на тълпите, притискащи го от всички страни, без да спре дори за миг да отдъхне, той вървеше право към Великата джамия, побрала в себе си Кааба, фокусът на молитвите от целия свят на исляма. Влезе в джамията през голямата врата Даудийя и прекрачи в морето от жива вяра, вълна връз вълна обвити в бяло мъже и жени, завиващи бавно покрай голямото кубе на Кааба, забулени в избродираните със злато кисва от тежък черен плат, чиято форма бе останала непроменена още от времето на Авраам преди безброй поколения. Нажежените му боси стъпала меко стъпваха по мраморната настилка. Той се вля в морето поклонници и се насочи към единия край на сградата, за да направи задължителната седемкратна обиколка, която започваше и свършваше при Черния камък, положен в Кааба в ложе от блестящо сребро, сякаш скъпоценен камък върху пръстен.

След като целуна за последен Черния камък, той напусна джамията през вратата Сафа и изпълни церемонията, състояща се в седемкратното пробягване на разстоянието между Сафа и Марва. С това по-малкото поклонничество завърши и той се върна в джамията и още веднъж тръгна към Кааба. На северозападната стена към малка врата се издигаше подвижна стълба — бяха я сложили за някакви почетни гости, които още не бяха пристигнали, и няколко мутаваини — религиозни полицаи, я пазеха от натиска на обикновените поклонници.

Изведнъж избухна свада. Група марокански поклонници влезе в спор с полицая — настояваха да ги пуснат до вътрешността на светилището. Претендираха, че имат право на това, защото били граждани на Фес, най-свещения град на Северна Африка, светилището на Молей Идриз. Група саудитци, упорити уахаби, за които съществуването на всякакво друго светилище, освен Кааба си беше чисто богохулство, се противопостави на африканците. В свадата се присъединява все повече и повече поклонници. Младият отайби се плъзна зад стражите и бързо заизкачва стълбите. Само след секунди се добра до вратата и прекрачи прага на светая светих.

Стоеше с туптящо сърце в малката стаичка, съвсем празна, с изключение на трите колони, подкрепящи покрива, и златните и сребърни лампи, висящи от древния таван. Стените бяха покрити с арабски надписи. Той притвори очи и се опита да съживи пред очите си момента отпреди толкова столетия, когато Пророкът, завърнал се в Мека като завоевател, беше влязъл в същата тази стая, сърцето на арабското идолопоклонничество, и беше съкрушил безбройните идоли на Кааба с придружителите си, крещейки с всичка сила: „Истината дойде, лъжата си отиде“. Отвори очи и още веднъж се огледа. Истината беше дошла и лъжата пак щеше да изчезне. Той бе постигнал възкресението, но още едно възкресение очакваше света. Първо обаче щеше да е времето на укриването, гайба. Той се обърна и излезе в яркия слънчев ден.

Техеран

21 декември 1978 година

Американското посолство в Техеран, което се намираше на чудесното авеню „Тахт Джамшид“, беше дало подслон на седалището на ЦРУ, занимаващо се със Средния изток. Сложна разузнавателна мрежа, обхващаща целия район, беше свързана посредством комуникационна система, съоръжена със солидна защита, със залата за приемане на информация и анализи — сърцевината на мрежата. Тук се получаваха кодирани съобщения от държавите в Залива, от Саудитска Арабия, Ирак, Турция, Афганистан и градовете в цял Иран; тук те се разшифроваха, анализираха и категоризираха. През 1978 година вниманието на департамента беше насочено основно към докладите от местните агенти.

От януари цялата страна беше разтърсвана от революционен кипеж. Изплавали сякаш изпод булото на някакъв средновековен мрак, мъже в бели одеяния и жени в черни дълги була бяха наизлезли по улиците на големите градове, плачейки, пеейки религиозни песни, предизвиквайки куршумите на шахската полиция. Хиляди бяха загинали и погребани, и още повече се бяха надигнали след тях. Масовата съпротива, заплашваща да срути палата на сънищата и кошмарите, който представляваше режимът на шаха, беше започнала през свещения месец мухарам, времето на скръбта по имам Хюсеин, когато религиозните чувства достигаха точката на кипене. А сега отново беше мухарам и краят не можеше да е далеч. Само преди две седмици, на 8 и 9 декември, две хиляди американци бяха избягали от страната преди закриването на летището „Мехрабад“. В неделя, на десето число, над един милион демонстранти бяха манифестирали шест часа по улиците на Техеран. На следващия ден, два милиона се бяха изправили срещу танковете на шаха, вдигнали домашно изработени знамена от груби платове: зелено, червено и черно. Зеленото означаваше исляма, червеното символизираше мъченичеството, а черното беше знакът на шиизма, течението на исляма, доминиращо в Иран още от шестнадесети век.