Даниел Истърман - Последният убиец

И четиримата бяха облечени в черно, с лица закрити зад литам, булото на жестоките пустини на юга. Те бавно се спешиха — сковани, с вдървени, охлузени от многодневния поход крайници, с напукани устни и дрехи, покрити с пясък и прах. Над краищата на забулилите лицата им кърпи се взираха свирепи като на ястреби очи, впити без милост в тълпите поклонници в подножието на хълма. При други обстоятелства биха ги връхлетели да плячкосват или заради самото забавление, но днес целта на пристигането им в Дхат Ирк беше друга. Трима от тях бяха бедуини от Бани Рашид, вълците от сърцето на пустинята, мъже закалени по рождение от безмилостната среда, в която оцеляваха единствено най-силните и най-упоритите. Четвъртият се държеше малко настрани. Очите му бяха черни като на останалите, но пламтяха с друг огън.

Месеци преди този ден го бяха открили изоставен в пустинята близо до Абу Фариз, изпаднал в предсмъртна треска, изпълнена с видения. Група бойци от племето равашид, завръщащи се от поход срещу селище на Бани Саар, се бяха натъкнали на него в едно пресъхнало корито, където беше рухнал. При други условия щяха да го подминат и да го оставят на съдбата му — в пустинята милосърдието просто нямаше място, също както и благотворителността или състраданието, а годината се беше случила от най-трудните за равашидите от Пустия четириъгълник. Но тъкмо когато обръщаха камилите да си продължат пътя, един от тях, който имаше очи на орел, зърна нещо на плещите на умиращия мъж. На гърба му имаше кръгла бенка, малко по-тъмна от кожата около нея. Бедуините не са от най-религиозните, но за сметка на това пък са много суеверни, а мъжът в пясъците им напомни за „белега на Пророка“, който според легендата имал на плещите си Мохамед.

И ездачите пренесоха умиращия мъж в лагера си, жените им го нахраниха и започнаха да се грижат за него. След три дни той се почувства по-добре и можеше да говори, а разказът му възбуди интереса им, също както очите му завладяха сърцата им. И само след месец цялата група от седемдесет мъже му се закле във вечна вярност, също както първите последователи на Пророка от Медина преди четиринадесет столетия бяха подели Свещената война, заклевайки се да бранят Мохамед до смърт.

Няколко седмици заедно с малка група избрани съмишленици той пътува из района Хадрамавт, посети селищата Бейт Катир и Бейт Имани, после пак пое на север в Пустия четириъгълник. Към края на октомври се отправиха на дълго и тежко пътешествие към сърцето на пустинята, през безводния океан от изгарящи пясъци, за да се доберат накрая до Дхат Ирк и границите на свещената територия на Мека.

Малък ручей си проправяше път по склона на хълма вляво от тях към канавката в подножието, където се събираше вода за нуждите на поклонниците. Младият отайби остави рашидите и се насочи към него. Бързо смъкна просмуканите си от пот дрехи. Тялото му бе стройно, мургаво. Използвайки пестеливо водата, той се изми целият, изпълнявайки главния ислямски обред гусл. После извади малък бръснач от чантата си и избръсна цялото си тяло, отряза брадата си и си изряза ноктите. Вече беше готов да надене ихрама. Един от придружителите му го приближи с две парчета плат от чист бял памук. Мъжът ги облече; първата одежда започваше от кръста надолу, втората покриваше лявото му рамо, гърба и гърдите.

Вече облечен като поклонник, той се обърна към Мека и изпълни ритуалната молитва, после произнесе високо на глас намерението си да изпълни и по-малкото, и по-голямото поклонничество: и умра, и хадж. Накрая стана, нахлузи чифт обикновени сандали и нададе вика „Лабайка“, което означаваше „Аз съм тук“. Гласът му се разнесе в здрача над скалите и червения пясък и потъна в покоя им. Той замълча, после се обърна към придружителите си, които почтително бяха застанали встрани. Един по един те се приближиха и застанаха пред него със сведени глави.

Той им заговори със спокоен тих глас, а през това време небето над тях стана тъмнопурпурно и след това черно. Звездите изгряха. Откъм пътя долу долитаха звуците на звънчета — минаваха керваните на закъснели поклонници. Тук-там мъжете се спираха за вечерната молитва, но на хълма бяха загубили представа за времето; младият мъж говореше на съмишлениците си с уверен звънтящ глас, благодареше им и им вдъхваше вяра и кураж за бъдните им дни. Накрая приключи със словото си и извади от чантата в краката си сноп писма.

— Ибн Габаиша — каза той, — ти ще отнесеш твоите и ще ги разпространиш сред Авамир, Бану Яс и Манасир. Ти, Салим, ще отнесеш своите в Ал бу Шамс, Бану Рийям и Хабус. А ти, скъпи мой приятелю Макхаут с очи на ястреб, трябва да отнесеш своите в Махра и Кара. Съзнавам добре за какво те моля и не мисля, че искам от теб дребна услуга. Но тези писма трябва да бъдат отнесени на всяка цена. Ще се моля, докато съм в Мека, пак да се срещнем. Ако не на този свят, то в отвъдния, край водите на Кавтар, до дървото Сидра.