Даниел Истърман - Последният убиец

Един черен мерцедес с тъмни прозорци, отразяващи последните лъчи на залязващото слънце, се плъзна в улицата откъм Юзефабад и спря до чакащата група. Вратата на автомобила се отвори и отвътре излязоха двама мъже, облечени също като останалите в черно. Мъжете на паважа не застанаха мирно, нито козируваха, но стойката им изведнъж се промени. Първият от двамата новодошли беше Масуд Хешмат, шефът на Отдела за специални операции от Вътрешна сигурност, най-важният от деветте отдела на САВАК, Сазман-е Етелаат ва Амният-е Кешвар, най-страховитата иранска организация за национална сигурност и информация. Хешмат отговаряше директно пред заместник-директора на САВАК, шефа на ОНСИ Парвиз Сабети, под чието ръководство работеше в щаба на организацията, помещаващ се в прословутата сграда Комите в центъра на Техеран.

Неуморен мъж между тридесет и петте и четиридесетте, Хешмат си бе извоювал зловещата репутация на безмилостен инквизитор на заподозрени политически престъпници. При режима на шаха за такива затворници съществуваха два вида предварителни разследвания. Първото и по-бруталното, известно като базуи, се извършваше от хора на САВАК, за да се изтръгне максимумът информация преди задържаният да бъде предаден на длъжностните лица от военния трибунал за по-нататъшен разпит. Масуд Хешмат беше изключителен майстор в изтръгването на информация. Зад стените на Комите или затвора Евин името му бе станало символ на най-нечовешки изтезания и смърт в някой запустял двор в полунощ.

Другият в колата беше американец, Питър Рандал, оперативен работник на ЦРУ, пристигнал в Иран преди седем години. Рандал се измъкна от колата след Хешмат и моментално потръпна, хвърляйки поглед на север към белия ореол на планината Дамаванд, надигаща се сред мъглата към потъмняващото небе. Един ден — той знаеше — рояци хеликоптери щяха да изпълзят иззад върха и безброй изтребители МИГ щяха да излетят от степите на Средна Азия. Това беше кошмар, който го преследваше дори и наяве. От седем години той имаше за съсед Русия, често отскачаше до границата й, откъдето можеше да я види като на длан, но не и да я докосне: живо присъствие, което едва ли някой от шефовете му във Вашингтон можеше да проумее напълно. Беше се научил да се справя с това присъствие, да го изтласква в дълбините на разума си, за да не затормозва мисловната му дейност или да забавя действията му. Но въпреки всичко не можеше да го изтръгне изцяло от себе си. Защото в края на краищата тъкмо то беше причината за неговото присъствие в тази страна.

Хешмат изчака Рандал и после се обърна към началника на групата, всички членове на която бяха професионалисти от САВАК, обучени до съвършенство в борбата с градския тероризъм. Познаваше лично всеки; бяха работили съвместно при много акции и можеше да разчита напълно на тях.

— Всичко наред ли е? — запита той.

— Да, господине. Има ли някакви нови нареждания?

— Не, всичко е както сме го планирали.

Хешмат се извърна и погледна Рандал. Бързите му очи неспокойно се плъзнаха по фигурата на американеца.

Редом с него Рандал изглеждаше висок и слаб, обветреното му лице с изрязани черти беше в пълен контраст с пухкавата физиономия на Хешмат и отпуснатото му тяло. Рандал имаше слабо лице на аскет, светлосините му очи криеха многобройни тайни в сивите сенки на ъгълчетата си. Хешмат и по-рано бе срещал такива очи, върху лицата на фанатици, които бе разпитвал нощ след нощ в студените неми килии. Никога не можеше да си спомни лицата им, само очите им изникваха пред погледа му. Това бяха очи на човек, който нямаше да се раздели с тайните си дори и при най-жестоките изтезания. На Хешмат това му се струваше страшно несправедливо, дори неприлично — че един офицер от разузнаването може да има такива очи.

Той знаеше, че американецът го ненавижда и презира за това, което е, и най-вече заради това, което прави. Рандал веднъж го беше придружил на разпит в Евин на едно момиче, изповядващо марксистка философия и обвинено в печатането на антиамерикански памфлети, двайсетгодишна студентка от университета „Пахлави“ в Шираз. И повече не стъпи там. Рандал беше добър агент. Тридесет и пет годишен. Някои твърдяха, че е най-добрият американски агент в Иран. Но той вършеше работата си, защото гледаше на нея като на дълг, а не защото я обичаше. И там беше разликата между двамата. Хешмат се радваше на всяка поставена му задача и си вършеше работата така, че да извлича максимално удоволствие. Рандал никога не убиваше, освен в случаите на крайна необходимост, но дори и тогава не го правеше хладнокръвно. Спокойно, разсъдливо, да, и често без гняв, но винаги с някаква непонятна тръпка и болезнено усещане. Дължеше го на човека, чийто живот се налагаше да отнеме. Прибягваше до пистолета само в краен случай и се отвращаваше от мъченията като начин за изтръгване на информация. Към тези, които като Хешмат изпитваха наслаждение да измъчват невинни хора, Рандал изпитваше само отвращение. Хешмат на свой ред презираше Рандал, като в същото време му се възхищаваше за професионализма и го ценеше, защото в един свят, изтъкан от измама и контра измама, не беше никак лошо да има до себе си човек, на когото да може да се облегне и когото, ако се наложеше, разбира се, да предаде.