Даниел Истърман - Последният убиец

На входа на Държавния департамент беше поставен на пост един морски пехотинец с инструкцията да придружи Наваи до офиса на Артър Пайк на третия етаж. След като претърси основно Наваи, придружавайки действията си с учтиви извинения, и провери съдържанието на черната му кожена чанта, стражът го въведе в асансьора, качи го до третия етаж и го поведе по коридора със сините стени, перпендикулярен на дългото южно крило на зданието. През прозорците отдясно се виждаше мемориалът на Линкълн със статуята на брадатия радетел за човешката свобода. Отвъд него под бледото ноемврийско слънце блестеше река Потомак.

Артър Пайк го очакваше в кабинет 320, превърнал се за момента в най-важния отдел на Държавния департамент. В залата за иранската криза на същия етаж екип експерти полагаха всички усилия да извлекат от необичайно оскъдните източници информация за развоя на събитията в страната, известна под названието „Дъгата на кризата“, простираща се под огромния издут търбух на Русия от Турция до Афганистан. Именно тук в кабинета на шефа на отдела по иранските работи се вземаха най-съдбоносните решения въз основа на това дали информацията е с приоритет за държавния секретар или самия президент.

Изпит и изхабен мъж на четиридесет и три години, Пайк демонстрираше последиците от едно почти непрекъснато напрежение. Последните две седмици след завземането на посолството в Техеран се бяха превърнали в непрестанен кошмар наяве и краят му не се виждаше. Възпитаник на Принстънския университет, той имаше научни степени по политическите науки и персийски език и култура; докторатът му, завършен през 1962 година, беше на тема „Разпределението на властта в иранската политическа система“, но подобно на повечето наблюдатели той бе пропуснал да забележи действителното значение на все по-надигащата се религиозна вълна в опозицията на шаха. И от няколко месеца насам вече съжаляваше горчиво, че навремето бе решил да се посвети на иранските проблеми.

След като формалностите по представянията приключиха, Пайк покани Наваи да обясни целта на мисията си. Младият иранец заговори на английски, внимателно претегляйки думите си. От изключителна важност беше да убеди този мъж в автентичността на документите си, да го накара да повярва, че той наистина е пратен да преговаря от името на ислямските муджахидини и да обсъжда условията с президента Картър. В противен случай не би имал и най-малката възможност да се срещне лице в лице с президента. Пайк слушаше с нарастващ интерес речта на Наваи.

— Доколкото разбирам, тази сутрин сте получили телеграма от аятолах Метдави Хани, в която ви се съобщава, че съм избран от него да представлявам договаряща страна от името на муджахидините партизани в Техеран по повод американските заложници, задържани от студентите революционери последователи на линията на Хомейни. Нося със себе си множество акредитиви, които вие без съмнение ще пожелаете да разгледате подробно по-късно. Очевидно проблемът тук е много сериозен. Не съм изпратен по нормалните дипломатически канали, нито пък действам от името на революционния съвет, който в момента управлява Иран. След разпадането на комуникациите с моята страна за вас ще е доста трудно да установите степента на достоверност на акредитивите ми. Така че единственият ми изход е да ви разкажа нещо за себе си, което ще ви помогне да вземете решение. От няколко години насам аз съм член на една група муджахидини със седалище в южен Техеран. Когато през 1975 година първоначалният Муджахидин Халк се разцепи и основният клон обяви, че се отказва от исляма заради марксистките идеи, нашата група беше една от тези, които останаха верни на първоначалните ни принципи, и продължи борбата като мюсюлмански партизани; за нас войната срещу режима на шаха си беше свещена война, джихад, а ние бяхме муджахидини, бойци в свещена война. Двете имат един същ арабски корен; впрочем аз съм сигурен, че това ви е известно. Името на групата ни е Горух-е Бадр; Бадр е името на битка, водена от пророка, първата битка на исляма. Нашият вожд е молла Мохамед Али Найризи, много уважаван духовник, голям учен; той чете молитви в джамията в Шах Абдул-Азим на юг от Техеран и води занятия по ислямско право в едно теологическо училище там. Той е много известен и е бил ученик на аятолах Хомейни преди имамът да бъде прогонен в Ирак. Нашата група взе голямо участие в революцията; много от другарите ми загинаха, но като цяло останахме непокътнати и завзехме едно висше училище на север от американското посолство, Дабирестан-е Бахар-е Нав, до авеню Карим Хан-е Занд. Там сега се намира щабът ни. Когато аятолахът се върна в Иран, той ни възложи няколко важни задачи, а няколко души от нашите бяха избрани за негови телохранители. Макар че много от висшите духовници са подозрително настроени към муджахидините и федаините, Мехдави Хани и няколко други свети мъже тайно ни симпатизират заради нашата твърда и неотклонна ислямска линия. Много от студентите, които сега държат посолството, принадлежат или са принадлежали към нашата група и вероятно мнозинството от тях ни симпатизират. Близостта на щаба ни до посолството породи като резултат силен контакт между нас и студентите; ние от време на време дори им оказвахме помощ в охраната на посолството. Имаме достатъчно влияние, за да убедим революционния съвет и студентите, че е най-добре да освободят заложниците, ако разбира се, Съединените щати се съгласят с определени условия.