Даниел Истърман - Последният убиец

Отначало бяхме много официални един към друг, но с течение на времето английският ми започна да се подобрява и започнахме да се радваме на компанията си все повече и повече. Беше забавен и непрестанно ме разсмиваше. С такова нетърпение очаквах дните, когато имахме урок, че понякога се събуждах посред нощ и не мигвах до сутринта само защото същия ден щях да го видя, и обмислях нещата, които щях да му кажа. Не беше някакъв красавец или мъдрец, но беше мил и с добър характер, и аз започнах да го обиквам. Един ден, това беше преди две години, през зимата, той се върна за ръкавиците си, беше ги забравил. Завари ме, че плача, защото си беше отишъл. Не казах нищо, не беше необходимо — той разбра. След това идваше често, понякога се любехме, а друг път просто си седяхме и само разговаряхме. Но не внимавахме и аз забременях. Съпругът ми разбра какво е станало. Не беше лягал с мен от месеци, така че всичко беше ясно. Мисля, че онова, което го разгневи най-много, беше фактът, че друг мъж бе успял там, където той бе повече от безсилен — да ме дари с дете. Беше готов да наеме убиец да ме убие, но приятелките ми се намесиха и го убедиха да не прави това. Три пъти произнесе пред свидетели думите, които се казват при развод, и вече не бяхме съпруг и съпруга. Оказа се толкова просто. Още същата нощ хвана самолет за Джакарта. Следващата седмица научих, че баща ми се отказал от мен. Нямах вече и дом, където да се завърна. Къщата беше продадена и бях принудена да се нанеса при Пол, любовника ми.

Тя замлъкна, сълзи замъглиха очите й. Говореше вече заради себе си, да изплаче мъката си, не толкова заради мъжа срещу нея.

— Месец по-късно Пол бил спрян от крадци в предградията на Джорджтаун. Сбил се и един от тях го промушил с нож. Почина същата нощ в болницата. След четири дни загубих и бебето… Когато се съвзех, вече си нямах никого. Старите ми приятелки ме бяха изоставили, дори и най-еманципираните. Наричаха ме пропаднала жена и казваха, че съпрузите им дори им забранявали да разговарят с мен. А преди това ми се бяха хвалили, как държали мъжете си под чехъл, как правели каквото си искали. Когато напуснах болницата, се оказа, че квартирата на Пол вече е дадена под наем на друг човек. Накрая бях принудена да отида до ислямския център и да поискам помощ. Там ми казаха, че не могат да направят нищо за мен, но аз ясно виждах, че това не е поради липса на средства, а на желание да ми помогнат. Тогава обаче, тъкмо след като си тръгнах оттам, един мъж излезе след мен и ме заговори. Беше арабин от Кувейт, от тези, с които бях разговаряла. Каза ми, че може да ми уреди спане, храна и малко пари. Помислих си, че просто е състрадателен, че ме съжалява. Скоро обаче разбрах какво е имал предвид. Нямах избор. Къде другаде можех да отида? Започнах да спя с него. И когато накрая му омръзнах, проумях, че поне мога да си избирам мъжете, на които се отдавам. Никога не съм искала пари. Зная много добре, че постъпя ли веднъж така, ще стана просто стока за всеки мъж. Вместо това оставях мъжете, с които се срещах, сами да решават как да постъпят. С някои изкарвах по-дълго. Един от тях ми купи този апартамент и каза, че мога да го задържа, след като се върне в Бахрейн. Други ми купуваха дрехи или влагаха дребни суми в банковата ми сметка. Как иначе бих могла да избягна гладната смърт? Нямах никакъв избор. Една самотна жена няма никакъв избор. Бях просто една отритната от обществото жена и си намирах мъже, които ме приемаха до себе си, макар и за кратко. Обичах ги по малко всичките, и им позволявах и те да ме обичат в замяна. Беше ли грешно това? Грешно ли е? Когато се запознах снощи с теб, те пожелах. Исках да спя с теб, да бъда до теб. Ти беше толкова тъжен, далечен и самотен, и исках да ти помогна, стига да мога. И още го искам. Не ти искам парите; не съм проститутка. Остани с мен тази нощ. Нека поне да бъдем приятели, ако не сме способни на нещо повече.

Тя го загледа открито, опитвайки се да пробие черупката, с която сякаш се бе покрил. Мислеше си, че той не чува, но това не беше вярно. Всяка нейна дума беше проникнала дълбоко в душата му и бе заседнала там, избуявайки като плевелите в мрака на разума му. Той повдигна очи — мяташе се безпомощен в безмилостната хватка на тъмните мисли, бушуващи в него. Как беше възможно жена, толкова прекрасна, която на външен вид да е олицетворение на чистотата, да се окаже толкова мръсна? Тя го беше принудила да съгреши, да изложи на опасност душата и мисията си. Беше разбудила у него чувства, които до този момент успешно бе потискал, макар и с толкова мъка. Сърцето му подскочи при мисълта какво всъщност се бе случило току-що. Тя го бе подтикнала да покаже уязвимостта си и го бе унижила. Кръвта нахлу в лицето му, докато си припомняше срама си: точно в момента, когато трябваше да проникне в нея като победител, мъжествеността му беше изневерила. Само за няколко секунди силата и жизнеността му се бяха превърнали в безсилие и импотентност и той знаеше, че тя му се присмива в душата си, сравнявайки го с безбройните му предшественици, които са я любили и… задоволявали. Изведнъж Наваи усети как го сграбчват клещите на собственото му отчаяние. Той вече бе изгубил контрола върху вихъра на мислите си и знаеше единствено, че тя ще го доведе до още по-големи грехове. Внезапно проумя, че й е разкрил прекалено много, че тя вече знае достатъчно и се е превърнала в опасност за делото му. Ако мисията му не успееше, тя можеше да проумее какво се е случило и щеше да извести американските власти. И те щяха да направят нужните заключения, за които тя нямаше необходимата информация. Мисълта за мисията му отново зае централно място в съзнанието му. В никакъв случай не можеше да допусне тя да бъде застрашена, по какъвто и да е начин. Беше длъжен да поправи злото, което бе сторил, на всяка цена.