Даниел Истърман - Последният убиец

— Защо притваряш очи? — Гласът й сякаш достигаше до ушите му от много далеч. Той отвори очи и срещна засмения й поглед.

— Мислех — отвърна той.

— За какво?

— Защо искаш да знаеш?

Последва пауза. Тя не откъсваше очите си от неговите.

— Ти ме заинтригува. И едновременно с това ме озадачаваш. Странен си. Бих искала да знам мислите ти, твоите тайни.

Той не произнесе нищо. Чувстваше се така, сякаш тя можеше да надзърта в него, сякаш в очите му беше издигнат прозорец, през който тя можеше да прочете и най-съкровените му мисли. Всичките му тъмни спомени изплаваха на повърхността, надигащи се сякаш да го погълнат: горещото слънце, изпепеляващо безмилостно добивите им година след година; жестоката беднотия на фермата и чудесната къща на земевладелеца в града; баща му състарен и уморен, загубил всякакво желание за живот; майка му, отпусната и изхабена на петдесет години; тримата му братя и сестра му, умрели от глад още в детството, а измършавелите им телца върнати на пясъците на пустинята; лешоядите, кръжащи над пустите кули на безмълвието всеки ден в търсене на мърша; срещата му с молла Ахмад; годините на болка и жертви, довели го тук, където само дни го деляха от смъртта му. Какво ли щеше да си спомни в мига на смъртта си? През целия си живот не беше виждал нищо по-красиво от жената, седнала от другата страна на масата.

— Ти пак си някъде далеч — каза тя. — Мисля, че трябва да тръгваме. Не можем да останем тук цяла нощ. Ще ме изпратиш ли до вкъщи? Тук в Америка това е обичай, защото улиците са много опасни за жените. Сега е тъмно и не искам да се връщам сама. Не съм далеч, само на две крачки от ислямския център, на Уайоминг Авеню.

Очите й сякаш танцуваха, приканвайки и него да направи същото. Той не произнесе нищо, но когато се надигна и тя също се изправи, не я прогони. Плати сметката на касата и двамата излязоха заедно в ледената зимна нощ. На вратата Наваи се обърна и погледна към ресторанта. Беше очаквал да види погледите на всички посетители, забити в гърба му и в компаньонката му. Но никой не гледаше, нито пък се вълнуваше кога е дошъл и кога си е отишъл, нито пък дори кой е.

Вървяха бавно по Белмонт Роуд и след малко завиха на изток към Уайоминг Авеню. Ехото от стъпките им отекваше в мрака по замръзналите тротоари. Тя беше толкова дребничка, че той се чувстваше като някакъв гигант редом с нея, неловък и объркан. Докато крачеха, той й разказваше за себе си, за Язд и родителите си. Но имаше толкова много, което нямаше правото да й разкаже, толкова много осъдено да остане вечна тайна. А най-лошото бе, че нямаше право да й сподели, че тя крачи с един вече мъртъв човек.

Когато стигнаха апартамента й, той се позабави, докато тя измъкне ключа от чантата си и отвори вратата. Не искаше нищо, не очакваше нищо. Знаеше единствено, че не ще понесе раздялата. Тръгнеше ли си, обратен път нямаше. Утрешният ден бележеше началото на плана; в сряда, най-късно в края на месеца, той щеше вече да е мъртъв.

Тя се обърна към него, малко изплашена от унесения му вид.

— Ти си замръзнал — изрече тя. — Влез вътре, стопли се, преди да тръгнеш.

Нищо друго вече нямаше значение за него, освен да бъде с нея. Дори и надеждата за рая трепкаше като угасващ мираж. От детските си години беше учен, както и безбройните поколения на неговия народ, че мъжете и жените са като магнита и желязото. Вече знаеше какво са имали предвид учителите му. И нямаше сила да се съпротивлява на привличането. Някакъв безкрайно могъщ магнит го дърпаше към нея. Той прекрачи прага и затвори вратата.

Апартаментът й се намираше на втория етаж. Беше топъл и сияен, с мебели и багри, белязани от личността й. Той неловко застана в средата на всекидневната, несигурен какво да каже или как да постъпи. Тя се засмя и посегна към палтото му. Той го съблече и й го подаде. Тя му посочи да седне в едно голямо червено кресло до прозореца и той се подчини като послушно дете. Очите му я последваха, докато излизаше от стаята да окачи пантата.

Когато след няколко минути се върна, вече беше свалила шала си. Дългата й черна коса падаше върху раменете й подобно на коприна, примесена с ивици светлина. Прииска му се да я погали, да зарови лицето си в дъхавия мрак и да избяга от заобикалящите го кошмари. Времето минаваше, но никой от тях не проговаряше. Тя седеше мълчалива, с очи втренчени в лицето му. Накрая го попита нещо и разговорът потръгна.

Тя престана с въпросите си, не направи повече опит да наруши покоя му. Вместо това му разказа за себе си, за детските си години, за живота в Ява. Той попиваше думите й така, сякаш умираше от жажда и със сетни усилия се бе добрал до кристален извор. Никога до този момент не бе седял в една стая с такава жена. И когато накрая заговори, разкри душата си, изля пред нея всичко онова, което се бе събирало с години. Имаше много неща, които нямаше право да разкрие: истинската си самоличност, природата на мисията си, неизбежната си смърт. Но той говори за всичко останало, сякаш желаеше да се разтовари от всичките си спомени, преди животът му да свърши. Тя го слушаше мълчалива. Времето неусетно отминаваше, час след час вечерта отстъпваше мястото си на нощта.