Даниел Истърман - Последният убиец

Наваи се навъси. Не трябваше да разговаря по този начин с тази жена. Трябваше просто да стане и да си тръгне, преди да е навлякъл срам и позор върху себе си. И въпреки всичко той продължаваше да разговаря, нещо странно властно му пречеше да спре. Поведението му не беше нормално и той го съзнаваше. Напрежението на изминалите седмици и умората, сграбчила го в навечерието на мисията му, го бяха изтощили до смърт.

— Това не е Суна — изрече накрая той. — Не този е истинският път на Пророка. Нямате ли си учени да ви ги обяснят тези неща?

Дребните й фини рамене се повдигнаха и спуснаха грациозно.

— Да — отвърна тя. — Имаме си учени. И свети мъже, дервиши, които могат да творят чудеса.

— Защо тогава не изпълняват дълга си? Тяхно задължение е да забраняват грешното и да възхваляват праведното. Законът на Бога трябва да възтържествува.

Тя се усмихна, сякаш малко иронично.

— В родната ми страна има и хора като теб. Те ни казват, че съгрешаваме, щом не следваме буквата на закона, и твърдят, че Бог ще ни накаже. Мислиш ли, че Той наистина ще ме накаже, че ходя сама в джамията?

Той не отговори на въпроса й. А и какво би могъл да й каже? Накрая обаче проговори.

— Откъде си? Страната ти ислямска ли е?

— От Индонезия съм — отвърна тя. — Да, страната ни е ислямска. Повечето хора са мюсюлмани. Но при нас също така живеят и индуси, и хора, изповядващи старата религия. Родът ни изповядва исляма повече от триста години, от времето, когато арабските търговци са открили очите на народа ни за вярата. Ние сме от Моджокерто, Ява. Това е един малък провинциален център, но ние си имаме учени мъже и училища, в които се преподава ислямът. Баща ми е търговец. Той е богат, но полага старания да бъде добър мюсюлманин, сантри. Това означава, че човек не смесва вярата си със старата религия. Истински праведник. Четири пъти е ходил на поклонение в Мека. — Тя изведнъж спря и промени темата. — А ти откъде си?

Наваи изпита желание за съпротива. Добре осъзнаваше, че разговорът е минал всички благоразумни граници. Но лицето й привличаше очите му и разхлабваше езика му. Сякаш някой внезапно го беше лишил от волята му, беше отнел силата му, с която да й се противопостави. Очите й бяха зелени и много красиви. Кичур коса се подаваше изпод шала й и галеше леко бузата й при всяко нейно движение.

— От Иран съм, от една пустиня, наречена Язд — дочу той гласа си сякаш от много голямо разстояние. — Това е провинциален център, но много изолиран. Баща ми беше селянин; имаше малко стопанство в Мариамабад, точно до града. Бяхме много бедни. Повечето от парите ни потъваха в джобовете на земевладелеца. Но живеехме като истински мюсюлмани. Наричат Язд Храм на Благочестието. Това е вярно, хората са много благочестиви. Баща ми цял живот жадуваше да отиде в Мека, да докосне с устни Черния камък и да се разходи с поклонниците до Арафат. Но затвори очи, без да успее да посети дори свещения Машхад. Когато умря, изглеждаше много стар, но всъщност беше само на четиридесет и седем години. Нека Бог дари душата му с утеха.

Гласът му спадна, докато повтаряше познатата фраза на арабски, и той извърна глава от момичето пред себе си. Спомни си годините след смъртта на баща си, как отделяше от залъка си, за да събере пари да отнесат тялото на баща му до Карбала, за да бъде погребан до светилището, откъдето преходът му в отвъдния свят щеше да бъде по-лек и кратък. Така близо се чувстваше сега до баща си.

Тя отвърна като ехо на арабските му думи.

— Рахиманулла. Нека Бог бъде милостив към него.

Доплака й се. Гласът му съдържаше толкова мъка по баща му.

— Казвам се Фатиме — изрече тя. — Фатиме Натсир. А ти как се казваш?

Остатъкът от вечерята му беше изстинал. Той остави ножа и вилицата и се облегна на стола си. Чувстваше се като прикован на него.

— Хюсеин — отвърна той почти шепнешком. — Казвам се Хюсеин Наваи. Баща ти е направил добре, че те е кръстил Фатиме. Шиитка ли си?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Тя е била дъщеря на Пророка — каза момичето. — Дори и сунитите могат да използват името й.

— Но е била съпруга на Али — добави той. — Майката на Хасан и Хюсеин. Тя има специално място в нашите сърца. Ние я наричаме ал-Зухра — Прекрасната.

Около тях ресторантът шумеше със звуците си, дрънчаха съдове и прибори, разнасяше се говор. Но нищо от това не достигаше до масата им. Те седяха сякаш обградени отвсякъде с тишина, блестящите й очи го приковаваха безсилен на стола. Не знаеше къде да дене ръцете си, сърцето му биеше като барабан. Мислите му бяха в хаос. Той се опита да се помоли Бог или Пророкът или някой от имамите да му дойде на помощ, защото вече не искаше да напусне ресторанта сам. Но всеки път, когато ги умоляваше, разумът му се изпълваше с образа на лицето й, ноздрите й, с нежния дъх на парфюма й. И отново и отново в паметта му упорито изплуваха думите на Пророка, които той до този момент не беше разбрал: „Три неща са ми скъпи: молитвата, жените и парфюмът“.