Даниел Истърман - Последният убиец

Вашингтон 17–18 ноември, 1979 година

Никой от хората, продали офис оборудване на Наваи, не заподозря дори и за миг, че той не е арабин. Малцина забелязват лицевите разлики между арабите семити и индоевропейците перси, а недоловимата разлика в акцента може да се усети единствено от човек, запознат с хора и от двата типа. Всички продавачи бяха останали с убеждението, че клиентът им е арабин, закупил стока, предназначена да печата на арабски. Не можеше да се направи дори и най-малката връзка с Иран, което при напрегнатата ситуация определено би се сторило подозрително някому.

Скрит в безопасността на хотелската си стая, младият иранец прекара цялата събота и част от неделния ден в работа, прекъсвайки само за кратка молитва, вечеря и малко сън. Голям дял от подготовката му в Иран бе заело обучението му в подправянето на документи. След като се бяха споразумели, че е най-удачно планът да се уточни окончателно вече във Вашингтон, нямаше смисъл да се заемат с фалшифицирането още в Мека; едва сега вече беше ясно от какво точно имаше нужда.

Той работеше бързо и спокойно. В късните часове на неделния следобед вече беше приключил комплект документи, които биха задоволили и най-придирчивата проверка. Наистина, тук-там се бяха промъкнали и някоя дребни неточности, но той беше уверен, че никой не е в състояние да ги открие без внимателен анализ, който би отнел много време. А времето определено беше сред нещата, с което американците не разполагаха.

Малко преди залез-слънце на неделния ден Наваи излезе от хотела да присъства на вечерните молитви в ислямския център. Не беше слагал нищо в стомаха си от предната вечер и след като молитвите свършиха, вместо да взема такси обратно до хотела, той пое към един малък ливански ресторант на Масачузетс Авеню, близо до центъра. Ресторантът сервираше ястия халал — ислямският еквивалент на кашер — и беше пълен с мюсюлмани от различни страни, които също бяха присъствали на молитвите. Наваи седна на една малка маса в дъното, поръча грубо на арабски и даде ясно да се разбере, че не иска компания. По средата на вечерята му обаче управителят на ресторанта все пак го запита дали би възразил, ако доведе някой клиент, защото залата вече била препълнена. Наваи кимна недоволно и продължи да се храни.

След малко столът срещу него изскърца по пода и той вдигна глава. Беше жена — дребна индонезийка малко над двайсетте, облечена в традиционната дълга носия и дълъг шал, обрамчващ овала на красивото й лице. Той бързо сведе поглед към храната си. За една мюсюлманка беше направо немислимо да ходи на ресторант сама, несъпровождана от съпруг или поне брат. Той отново вдигна поглед. Тя си седеше срещу него, извила устни в подканяща усмивка.

— Съжалявам, че ви обезпокоих — произнесе тя на английски, — но нямаше друга свободна маса. Но ако настоявате, мога да си тръгна…

Тя се размърда на стола, готова всеки момент да стане. Той безпомощно повдигна рамене в знак, че може да остане, и се върна към вечерята си. Нямаше смисъл да привлича вниманието на околните с някоя глупава сцена. Просто щеше да си довърши вечерята и да си тръгне. Жената обаче го караше да се чувства неловко. Беше му трудно да задържа погледа си забит в масата, за да избягва лицето й. Тя притежаваше открития, детински облик, толкова характерен за някои ориенталски жени, но очите й бяха женствени и той пряко волята си чувстваше как го привличат. Искаше му се миг по-скоро да приключи с вечерята си и да си тръгне, но вместо това с изненада установи, че не бърза никак и че хапките му са станали доста малки и разредени. Жената отново проговори.

— Простете ми, но ми се струва, че не съм ви виждала тук досега. Да не би да идвате направо от джамията? Бяхте ли на вечерния салат?

Той кимна.

— Аз бях в женското отделение — продължи тя. — Идвам редовно на молитвите и след това често се отбивам тук. Джамията ми харесва. Напомня ми за дома.

Той отново вдигна поглед.

— Сама ли ходиш в джамията? Нямаш ли баща, братя, съпруг да те придружават? Не бива сама жена да посещава къщата на Бога.

Тя заби поглед в масата, после тихо каза:

— Баща ми и братята ми са в Индонезия. Нямам съпруг. Сама съм в Америка.

След малко той се обади:

— Тогава трябва да посещаваш джамията заедно с други жени. Не е редно сама жена да скита по улиците.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Там, откъдето идвам, жените често ходят сами по улиците. Ходят сами дори и в джамиите. Ние сме добри мюсюлмани, но си имаме нашите особености, съблюдаваме нашите собствени обичаи.