Даниел Истърман - Последният убиец

Той вдигна календара и го запрелиства отзад напред, докато стигна до ноември. Голямата страница съдържаше три дати — тази на стандартния календар за ноември 1979 година заемаше средата, от лявата й страна беше иранският слънчев календар с месеците абан и адхар 1348 година — от 23 октомври до 21 декември, а отдясно се намираше мюсюлманският календар с месеците дхул-хиджа от годината 1399 и мухарам от 1400.

Той закачи календара на стената над бюрото. От джоба си извади червен флумастер, с който направи кръг около първия ден на месец мухарам от 1400 година, първия ден от петнадесетото ислямско столетие (което всъщност не беше съвсем вярно, защото щеше да настъпи едва след година, но беше силно разпространено сред простолюдието). После описа същия кръг и около съответната дата в християнския календар: 21 ноември. После описа нов кръг около деветия ден на месец мухарам — годишнината от мъченичеството на имама Хюсеин в Карбала през 680 година. Хюсеин беше внук на Пророка и пръв между мъчениците от шиитския свят, на него беше кръстен и Наваи. Отново отбеляза съответната дата: 30 ноември. Дръпна се назад с флумастер в ръка да огледа резултата от работата си и в този момент на вратата се почука: носеха вечерята му.

Изяде я бързо и отново се обади на стайното, обслужване да отнесат съдовете. След като си изми ръцете и лицето, той отвори куфара и извади дългото си бяло одеяние и една малка кутия. Съблече се и се загърна с тънката копринена тъкан, своя кафан, който обличаше при всяка молитва, откакто беше избран за тази мисия. Кутията съдържаше друга броеница, изработена от зърна изпечена глина, събрана от почвата около гроба на Хюсеин в Карбала, и една малка глинена плочка от същата почва, върху която полагаше чело, простирайки се за ритуала на молитвата. След това извади от куфара малко килимче от фина материя, върху което коленичеше за молитва, джанамаз от Керман, подарен му от баща му при навършване на пълнолетието му на петнадесетгодишна възраст. Разстла го върху пода така, че да застане с лице към Кааба, мястото на преклонението му, и започна да се моли.

След един час завърши молитвата си, сгъна килимчето, прибра плочката и броеницата и свали кафана. Но продължаваше да го носи в сърцето си. Беше уморен. Успя да си поотдъхне в Ню Йорк, но не достатъчно, и накрая напрежението, съпровождащо мисията му, започна да си казва думата. Веднага си легна и само след минута вече спеше. Сънищата му бяха неми и ужасни.

Докато спеше, тълпа от около четиристотин ирански революционери щурмуваха и завзеха американското посолство в Техеран. След като се събраха на Талегани Авеню, бившата „Тахт-е Джамшид“, сутринта в неделя на 4 ноември, те казаха на стражата на революцията, застанала на пост пред вратите на посолството, да се отдръпне. Всички носеха портретите на аятолах Хомейни като оръжия, като могъщи талисмани срещу злото на Големия Сатана, Америка. Дори и момичетата носеха фотографии, забодени на фереджетата им. След като нахлуха в двора на посолството, студентите се разделиха на две основни групи, едната, от които влезе в консулския отдел, докато другата атакуваше двуетажната сграда на канцеларията, известна на американците като „Форт Апахи“ поради изключително високата степен на защитеност и сигурност. Морските пехотинци в сградата облякоха защитните жилетки, нахлузиха противогазите и заповядаха на дипломатическия персонал да се оттегли на най-горния етаж. Всичко обаче беше осуетено от жестокия напор на тълпата и към 4 часа следобед целият комплекс беше в ръцете на студентите, чийто брой междувременно беше нараснал на над шестстотин души. Почти веднага след окончателното завземане на комплекса и пленяването на шестдесет и един членния дипломатически персонал, включително и морските пехотинци, студентите излъчиха комюнике от името на Студентите мюсюлмани, последователи на имама Хомейни. И преди още да настъпи вечерта, самият имам даде благословията си за завземането на посолството. Беше първата годишнина от кървавата разправа със студентите в Техеран от страна на шахските войници и шестнадесетата годишнина от началото на иракското изгнаничество на Хомейни. Един успешен ден в иранската история. Само след няколко часа новините за събитието достигнаха до Вашингтон и другите столици; ново напрежение започна да притиска човечеството в безмилостните си челюсти.

На следващата сутрин се събуди в 8 часа, без да знае за случилото се в Иран. Петнадесет минути по-късно президентът Картър пристигна с хеликоптер в Белия дом от Кемп Дейвид, където бе отишъл с мисълта да прекара един спокоен уикенд — последния за много време напред. Съветът за национална сигурност под председателството на Збигнев Бжежински се събра за едно от най-продължителните си и съдбоносни съвещания. Наваи изпълни сутрешните си молитви, без дори и да предполага какво може да става в страната му; бе застанал с лице на югоизток, с поглед към Мека, взрян покрай Капитолийския хълм. Докато се молеше, в Техеран настъпваше вечерта и студентите, държащи американското посолство, също започнаха да коленичат, обърнати към свещения град на исляма. Наваи беше гладен след пътуването и здравия сън, но не пое към залата за закуска. Вместо това облече костюм и връхно палто, купени от един магазин на Пето авеню. Чувстваше се доста странно в толкова скъпи дрехи, закупени с пари от продажба на хероин, но съзнаваше, че е длъжен да го направи, за да не привлича излишно любопитство.