Даниел Истърман - Последният убиец

— Благодаря ти. Можеш да бъдеш сигурен, че още тази нощ ще уредим пласирането. Вече направих връзката с контактите си. Част от парите ще ти бъдат връчени, за да финансираш мисията си, останалите ще бъдат прехвърлени в Женева, а оттам в Техеран. А сега трябва да си починеш. Ти си страшно уморен, но още не го усещаш. Нека да оставим шамфъстъците където са и да се прибираме у дома. Живея с жена си и дъщеря си в квартал Челси, съвсем близо е. Ще се нахраниш и после лягаш да се наспиш хубаво.

Наваи кимна и се изправи.

— С удоволствие ще отдъхна. Но те моля, не ми носи нищо за ядене. Дал съм обет да не слагам в устата си нищо от изгрев до залез-слънце всеки ден, докато не завърша мисията си.

Двамата излязоха от стаята. Зад тях часовникът тиктакаше неумолимо.

Беше три часът сутринта и дебел слой скреж покриваше улиците на Ню Йорк. В апартамента на родителите си Фереще Ахмади рязко се събуди. Нещо бе нарушило съня й и бе разбудило сетивата й в студа и мрака на ранното утро. Тя лежеше неподвижна в леглото си, с очи и уши напрегнати да установи какво е. Нещо й подсказа, че източникът не се намира в стаята й, а отвън, зад вратата. До ушите й достигна почти недоловим звук, приглушен, надигащ се и спадащ през пластовете тишина, изпълнили заспалата къща. Тя стана, наметна халата си и доближи вратата. Отвори я внимателно и пристъпи навън.

В дъното на коридора бледа светлина се процеждаше през открехнатата врата на стаята, в която бе отседнал гостът им. Приглушеният звук, напомнящ хлипане, съвсем ясно долиташе оттам. Тя тръгна на пръсти по коридора, затаила дъх. Звукът вече се разнасяше ясно и отчетливо и тя разбра какво е. С приглушен, но музикален глас, Наваи напяваше молитва. В мъртвешката тишина на къщата звукът се разнасяше необезпокояван. Беше като ридание, безкрайно тъжен. С плахост, примесена с любопитство, Фереще се придвижи до тясната цепнатина на открехнатата врата и леко я побутна, за да вижда по-ясно какво става.

Наваи беше коленичил върху килима с лице към нея; на пода пред него гореше свещ. Беше облечен в бяло — неясен силует в бледата светлина. Изумена тя проумя какво представлява дрехата му. Това беше саван, като онези, носени в Иран от възрастните хора с единия крак в гроба, или както беше отскоро, от младите хора, обрекли съдбите си на мъченичество по окъпаните в кръв улици на Техеран. Лицето му беше твърдо, студените му втренчени напред черни очи, не виждаха нищо: нито стаята, нито уплашеното й лице; те бяха обърнати навътре, вглъбени в забуления черен куб на Кааба, мястото на преклонение на хиляди мили далеч, в Мека. Мекият му глас леко се издигаше и спадаше, а сълзите, бистри и блестящи под лъчите на свещта, се стичаха необезпокоявани по бузите му. Топлината бе изчезнала и в стаята му царуваше жесток студ.

Тя потрепери, внезапно усетила пронизващия мраз да захапва стъпалата й, и тръгна обратно към стаята си. Но сънят упорито не искаше да се връща, макар че тя отчаяно го призоваваше. А утрото беше още толкова далеч.

Вашингтон

3-15 ноември, 1979 година

На втория ден след пристигането си в Ню Йорк Наваи си купи снимка на президента Картър от един магазин на Пето авеню. Искаше да изучи лицето на човека, когото беше дошъл да убие. Беше много важно да има изградена ясна представа за предназначената жертва. Два дни след това той вече беше във Вашингтон — вечерта на 3 ноември самолетът му кацна на летището.

След като се добра до хотела, той предаде багажа си на един носач, получи ключа си, поръча да му изпратят в стаята лека вечеря и взе асансьора до третия етаж. Постави чантата и куфара си върху леглото, свали палтото и го окачи на вратата. После дръпна ципа на задното отделение на чантата и измъкна един голям кафяв плик. Пликът съдържаше голям екземпляр на Корана с кожена подвързия, две фотографии, писмо и един календар. Корана положи на малката масичка до прозореца, отвори го на третата глава с думите „И не мисли, че онези, положили кости по пътя на Бог, са мъртви. Не, те не са мъртви: те живеят редом с нашия Повелител и са щастливи.“ Фотографиите сложи от двете страни на отворения Коран; едната беше на едноръкия молла, предначертал съдбата му и превърнал живота му в това, което представляваше сега; другата беше на имама — портрет, от който две пронизителни сиви очи се взираха в света, сякаш го предизвикваха. Той внимателно разгъна писмото и го сложи на масичката под Корана. От джоба си извади тасбих — дълга кехлибарена броеница с деветдесет и девет зърна, с които отброяваше съответните най-красиви имена на Бога по време на старателната си молитва, следваща винаги ритуала салат. Броеницата не го напускаше никога; при всяко излизане той безмълвно прехвърляше зърната й в джоба си или в скута си, когато вървеше или сядаше.