Даниел Истърман - Последният убиец

— Кой е? — изпращя глас в говорителя.

— Ага-йе Ахмади? Ман-ам Хюсеин-е Наваи. Аз форудан телефон кардам. — Внезапно персийският му се стори по-лесен; лишеният от човешки интонации глас от говорителя го смути.

— Балех, ага-йе Наваи. Мантазер-е шома будим. Бефармаид.

Бръмна зумер, бравата изщрака леко и Наваи бутна вратата. Този път тя се отвори. С известна неловкост промъкна куфара между вратата и касата, придвижи се навътре и после я бутна назад. Тя се затвори зад него с рязък щракащ звук.

Закръглено човече на около четиридесет години напредна като добре охранено мъниче от дъното на луксозната галерия, спря и дълго оглежда Наваи. После го приближи, прегърна го и го целуна по двете бузи, след което повтори ритуала и отстъпи крачка назад, без да сваля ръка от рамото му.

— Добре дошъл — изрече прочувствено той. — Аз съм Ахмади. Очаквах те, ти си ми скъп и дълго чакан гост. Щастлив съм да те видя.

Ахмади беше пунктуален в съответствие с изискванията на таароф, изискания персийски етикет.

— Остави си куфара тук и ела с мен — продължи Ахмади, като хвана младежа за ръката — тринадесет години, прекарани на запад, не бяха успели да го отучат от този жест, предизвикващ любопитните погледи на околните, — и го поведе към малката врата в дъното на магазина. Вътре на едно бюро седеше младо момиче на около двадесет години. Щом влязоха, тя се изправи.

— Дъщеря ми, Фереще — обясни Ахмади. — Фереще-джан, това е господин Наваи, младежът, когото очаквахме.

— Много се радвам да ви видя. Добре дошли — каза тя.

Наваи стисна ръката й, усмихна се и отново стана сериозен. Тя усети неговата необичайност, липсата на всякаква реакция към женствеността й — той сякаш стискаше ръката на друг мъж. Но това не беше безразличието на хомосексуалист, а нещо съвсем различно. А и очите му… много месеци след този ден щяха да я преследват.

— Фереще — проговори баща й, — би ли отишла до входа на магазина да донесеш багажа на мистър Наваи, а ние през това време ще отидем в кабинета ми. Освен ако, разбира се… — Той отправи поглед към госта си, но Наваи поклати глава и каза:

— Не, нямам нужда от куфара. Това, което ми трябва, е в чантата ми.

— Добре тогава. Моля те да дойдеш с мен.

В дъното на стаята се намираше втора врата, водеща до поредица от стъпала, издигащи се до тъмна, боядисана в кафяво врата с надпис „Вход забранен“ на английски и фарси. Английската част беше изпълнена в строг безличен шрифт, а персийската беше изписана на ръка със сини букви на кремав фон. Всяка буква се вписваше в следващата по неповторим начин.

Ахмади извади ключ от джоба си и отключи.

— Бефармаид — изрече вежливо той, обръщайки се към госта си с жест да заповяда в кабинета му.

Той го последва, заключи и повтори още няколко пъти „бефармаид“, докато настани госта в едно удобно кресло. Продавачът на художествени изделия зае срещуположното и се усмихна.

Скучният нюйоркски офис, който бе представлявала по-рано тази квадратна стая, беше превърнат в олицетворение на персийския дух. Тъмните стени бяха покрити с ярки позлатени миниатюри, взети от илюстрираните ръкописи на творбите на Хафиз и Низами: сцени с принцове и принцеси, войници на коне, тъмнооки младежи, стройни девици и внушителни суфи. Дебели персийски килими от Керман, Тебриз и Машхад покриваха пода: всички бяха ръчно тъкани от вълна и коприна, изпъстрени със сложни традиционни орнаменти, със смекчени от времето форми и цветове. Раят на колекционера, който би бил оценен на огромна сума, ако притежателят му решеше да го изложи на някой аукцион. Това обаче не трогна ни най-малко Наваи. Луксът и разточителството, сред които живееше този човек, влизаха в пълно противоречие с нормите на исляма. Пророкът бе спал върху груба рогозка и бе забранил пресъздаването на всякакви изображения, без значение дали са на хора, или животни, като богохулни имитации на творенията на единствения Създател. Погледът на Наваи се спря вместо върху тях върху един портрет на имама, който бе съвсем не на място сред тази вакханалия от багри и форми.

— Сигурно си уморен и гладен — каза Ахмади. — И сигурно си объркан. Тия дълги полети винаги съсипват.

— Благодаря ти. Спах в самолета. Уморен съм, но ще ми мине.

— Не съм бил в Техеран, откакто избухна революцията. Как е градът? Хората? До ушите ми стигат толкова слухове…

— Справяме се.

— Да, разбира се, винаги е така. Винаги оцеляваме. Да. А сега, навярно, има и още нещо.