Даниел Истърман - Последният убиец

В стаята зад нея беше тъмно. Слабата светлина на газената лампа в коридора само подчертаваше дълбоките сенки. Старецът се върна за лампата и я донесе. Мъжделивата жълтеникава светлина заля стаята, хвърляйки причудливи сенки върху пода и стените. В дъното на стаята седеше човек по риза и панталони. Косата му беше разрошена, не беше се бръснал от няколко дни, а кървясалите му очи гледаха напрегнато. Китките му бяха завързани със здраво обтегнати въжета за железни халки, вградени в стените.

Наваи прекрачи прага и остана като вкопан, сякаш не смееше да се приближи до окования мъж. Помещението беше малко и дори от разстояние той усети киселия мирис на пленника, смесица от пот, урина, повръщано и страх. При влизането му прикованият рязко повдигна глава и впи очи в него — за миг те се разшириха в знак на разпознаване. Но мигът отмина и очите отново възвърнаха стъкления си блясък. Мъжът се размърда, сякаш нехаеше за режещата болка, която му причиняваха впитите в китките въжета.

Лицето на Наваи за миг се промени. Ужасът замести блясъка на разпознаването и на свой ред се смени с безстрастната маска, наложена от тренираната му воля.

Брадатият духовник пристъпи напред и застана до пленника, после се обърна към Наваи, който беше застанал с приведена глава, опрял гръб в стената, сякаш в опит да се разграничи от мъжа срещу себе си.

— Братко Хюсеин, вече те известих, че верността ти ще бъде подложена на изпитание тази нощ. Моментът дойде. Познаваш ли този човек?

Наваи вдигна глава. Гърлото му беше пресъхнало.

— Изненадан ли си, че го виждаш тук? Минала е повече от година, откакто сте се видели за последен път, но знам, че двамата сте най-близки приятели.

— Той беше… мислех, че е в Щатите. Миналата година му изпратих няколко писма, но той не ми отговори на нито едно. Не разбрах защо… Фаридун е най-добрият ми приятел. Близки сме още от деца; като братя сме. А сега го виждам тук в такова състояние. Какво е станало? Защо е вързан така?

— Твоят приятел действително беше в Америка. Нямам представа защо не е отговорил на писмата ти, но предполагам, че си има причини. Той се опита да предаде каузата ни, да унищожи самия имам. Не мога да ти предам подробностите, но открихме, че докато е бил в Съединените щати, се е свързал с враговете на исляма, с цел да им предаде информация за нашата кауза. Ние обаче го разкрихме, преди да успее да извърши гнусното си предателство. Използвахме жена му, която беше оставил в Техеран, и го повикахме. Арестувахме го веднага след пристигането му и го изправихме пред съд, председателстван от имама. Преди три седмици имамът го осъди на смърт, но ни заръча да отложим екзекуцията. Сега вече знаем, че причината за тази негова постъпка е била да ти предостави възможността да докажеш предаността си към него и да потвърдиш вярата си в исляма. Ти си определен да бъдеш неговият палач.

Наваи замръзна, неспособен да произнесе и звук. Старецът протегна ръка и го подбутна към осъдения на смърт. Фигурата в роба и тюрбан сякаш олицетворяваше дълга, вярата, верността — всички онези добродетели, които с годините се бяха старали да изградят в Наваи. Той пристъпи като сомнамбул, спирайки само на сантиметри пред лицето на осъдения. Измъченият мъж бавно вдигна глава, сякаш преодолявайки огромна болка. Хлътналите му очи блеснаха за миг със стария огън, напуканите му устни безмълвно се раздвижиха.

Старецът бръкна в един от дълбоките джобове на абата си, измъкна едно тънко въже и го подаде на Наваи.

— Както знаеш, осъденият е Саид, потомък на Пророка, също като мен, а законите на исляма забраняват да се пролива кръвта на такъв човек. Имамът заповяда той да бъде удушен. Той е отслабнал много и едва ли ще са необходими големи усилия, за да умре.

Наваи пое въжето в някакъв транс, неспособен на никакво волево усилие или действие. Опита се да избегне очите на приятеля си и да мине зад него, но въжетата го спряха. Той вдигна тънкото въже и с мъртвешко лице на човек, обладан от неведоми сили, го обви около врата на осъдения, усуквайки краищата му, след което с всичка сила ги дръпна. Тънката връв се впи в шията на мъжа, очите му се изцъклиха, притиснатите вени се издуха до пръсване. Гърлото на осъдения захриптя в последни усилия да поеме въздух. Наваи не можеше да откъсне поглед от лицето му. Не усещаше как въжето се врязва в собствената му плът, не усещаше как от разкъсаните му ръце потича кръв. Лицето на осъдения посиня, после стана пурпурно, очите му всеки миг щяха да изскочат от орбитите. След няколко секунди всичко свърши — и болката, и съпротивата. Беше дошла смъртта.