Даниел Истърман - Последният убиец

Табатабаи и подчиненият му войник пуснаха оръжията си, както им беше заповядано — гласът на израелеца не оставяше дори сянка на съмнение, че всеки опит за неподчинение ще бъде безмилостно и мигом наказан.

— А сега — продължи Растгу, — моля ви да бъдете така добър да слезете по стъпалата на арената. Направите ли и най-малък опит да вдигнете някое оръжие или по какъвто и друг опит да ме застрашите, ангелите Надир и Мункар ще ви открият утре сутринта на гробището Бехешт-е Захра.

Табатабаи изпълни безмълвно заповедта. Безсилен гняв струеше от погледа му.

— Питър, ела при мен — повика го Растгу. — Моллата май е забравил да сложи пост отвън, но все пак човек трябва да си има едно наум.

Рандал неумело си проправи път сред повалените столове и труповете до мястото, където го чакаше приятелят му. Растгу отстъпи крачка встрани да пропусне Рандал, като се изви леко. Табатабаи реши, че това е моментът, и се хвърли с протегнати ръце към беретата си. Али се преметна през най-близкия стол и посегна към автомата. Табатабаи успя да докопа пистолета, но в следващия миг куршумът от магнума на Растгу прониза слепоочието му и го отхвърли назад. Вторият изстрел прониза облегалката на стола, отнасяйки със себе си и част от черепа на Али.

Растгу изблъска Рандал навън и побягнаха. През три квартала от тях зави сирена. Прекосиха задъхано улицата и скочиха в ягуара на Растгу. Само след секунди израелецът трескаво запали колата и включи направо на втора. Колата полетя по безлюдната улица, после рязко свърна в една пряка и пое на изток през града, към безопасното укритие на къщата в Майдийе. Рандал извърна пребледнялото си лице към израелеца.

— Те са мъртви, всички. Всичко стана толкова бързо, че не можах нищо… Сайръс, това не е краят. Тази вечер седморката не беше в пълен състав, един липсваше. А седмият човек тази вечер, оня в черно, успя да се измъкне. Беше по-възрастен от останалите. Каза, че не бил от тях. Значи има още някой жив някъде. Той е избраникът им. Трябва да го намеря на всяка цена. Длъжен съм да открия за какво е избран.

— Съжалявам, Питър, но това не може да стане.

Рандал изгледа озадачено приятеля си.

— Не може да стане ли? Защо да не може?

— Защото те извеждам от страната. Още тази нощ. Вече съм уредил всичко с твоите хора. Прибираш се у дома.

Американецът се смръщи гневено.

— Хич и не се надявайте. Аз имам…

Дясната ръка на Растгу се стрелна светкавично към врата му в безпогрешен саблен удар и Рандал рухна в на седалката. Израелецът оправи волана и натисна педала на газта.

— Прощавай, Питър.

Техеран

17 май 1979 година

Докато Рандал и Растгу се носеха по безлюдните улици на източен Техеран, двама други мъже седяха заедно в старата къща на пазара, където предишния месец се бе състояла срещата, посветена на годишнината от смъртта на Фатима. Единият беше старият молла, който бе председателствал срещата, облечен както и по-рано в бяла аба и зелен тюрбан. Другият беше Хюсеин Наваи, избраникът, предназначен да убие президента Картър. Той беше на двадесет и осем години, красив, с пронизващи очи, гъста черна брада и хлътнали бузи. Изглеждаше озадачен. Според първоначалната уговорка той трябваше да присъства същата вечер на срещата в стария зуркхан, но в последния момент го известиха, че моллата го вика у дома си. На вратата го посрещна слуга и го отведе на горния етаж, където той намери стария молла вглъбен в молитва. Светият мъж нито я прекъсна, нито даде знак, че е забелязал присъствието му, но слугата го покани да седне на килима срещу него. Газена лампа с ниско спуснат фитил хвърляше жълтеникава светлина в средата на стаята, къпейки двамата мъже в странен неземен отблясък.

Мина повече от час и въпреки това моллата продължаваше да седи неподвижен, а напевните думи на молитвата се надигаха и спускаха като вълни край морски бряг. Колкото повече се вслушваше Хюсеин в словата, толкова повече атмосферата в стаята се променяше и той самият неусетно беше въвлечен в молитвата. Накрая напевът замря и последвалата го тишина беше по-дълбока от всичко преживяно от младия мъж до този момент.

Гласът на моллата го призова сякаш от много далеч. Той бавно осъзна къде се намира, видя примигващата жълтеникава светлина на газената лампа, дебелия шарен килим, върху който седеше, безизразните бели стени и стареца пред себе си.

— Добре дошъл тази нощ — изрече светецът с неподозирана топлина. В гласа му имаше и още нещо.